Себастиен Майар: „Казахте „принадлежност“?

Това е последната от трите ключови думи, обявени за френското председателство на Съвета на ЕС, но тя е тази, която буди най-много недоумение: „принадлежност“. За какво говорим? Става дума за това неопределено нещо, което ви кара да се чувствате европейци, осъзнаването, че сте от този континент, казано накратко, че му принадлежите. Това не може да бъде наложено с декрет, нито да се купи. Във Франция областите, засипвани със субсидии „от Брюксел“, не са най-проевропейски настроените. От друга страна, това чувство, както индивидуално, така и колективно, трябва да бъде събудено, подхранвано и да му се даде възможност да узрее.

Как? Принадлежността към Европа може да бъде разбирана по три начина. Най-очевидният, но който често губим от поглед, е принадлежността – нека се осмелим да го кажем – към една цивилизация. Може да сте го усетили това лято, ако сте имали възможността да пътувате. По улиците на Рим, Прага, Лисабон или Атина, на площадите, в катедралите, в близост до кафенетата или операта: този познат дух, който надхвърля стиловите или езиковите различия. Тези следи от колективна памет, която излиза извън националната рамка и се свързва с нашата. Без никакво нивелиране, сливане или уеднаквяване. Без да премахва нищо от нашата национална и/или регионална обвързаност, които имат свое собствено развитие. Да бъдеш европеец, означава просто да не се чувстваш изгнаник, когато се разхождаш из тези градове – поне в по-малка степен, отколкото на други континенти. Това изисква училищно образование, което да включва европейско измерение.

Но принадлежността е и въпрос на гражданство: да се чувстваме наистина европейски граждани не само по време на европейските избори. Това е способността ни да признаем демократичната легитимност на една приета европейска директива, а не да я разглеждаме като „диктат, наложен от Брюксел“, да използваме еврото като своя парична единица, а не като чуждестранна валута. В по-широк план става въпрос за това да признаем нашата принадлежност към Европейския съюз, а не само към държавата, членуваща в него. На практика тази форма на принадлежност се основава преди всичко на начина, по който медиите ни информират относно европейските въпроси. Имат ли място в нашата политическа сфера комисарите, европейските депутати и членовете на ЕИСК или не присъстват там?

И накрая, третата форма на принадлежност към Европа, е да усещаме съдбата си, свързана с тази на нашите съседи, да споделяме една и съща визия за бъдещето, едни и същи идеали. Тук изразът „да изграждаме Европа“ придобива пълния си смисъл. Изграждането на Европа година след година е амбициозен проект: в началото — да постигнем мир и единство; днес — да се утвърдим в лицето на останалия свят, да се борим срещу затоплянето на климата, да запазим демокрацията пред авторитаризма. Казано накратко, да се чувстваме европейци, не означава само да съзерцаваме старини, да спазваме едни и същи стандарти, но и да се придържаме към едни и същи ценности и геополитически интереси.

Твърде често тези три подхода към принадлежността остават изолирани един от друг. Първият е ориентиран към миналото, вторият – към настоящето, а третият – към бъдещето. Първият говори на историците и художниците, вторият – на икономистите и юристите, а третият – на философите и стратезите. Предизвикателството на постигането на пълно чувство на принадлежност се състои в обединяването на тези три подхода, а не в тяхното противопоставяне. Или по-скоро в откриването на тяхното преплитане. Нямаше да „изграждаме Европа“, ако тя вече не съществуваше като цивилизация и не разполагаше с ЕС като начин да заяви присъствието си в света. Предизвикателството на постигането на усещане за пълна принадлежност към Европа се състои в свързването на тези три измерения и тяхното съгласуване. Това ще изисква много повече от едно ротационно председателство.

Себастиен Майар,

директор на Института „Жак Делор“, Париж