Джулия Барбучи: Гласът на профсъюзите през тези месеци беше по-силен от всякога.

11 март, връщам се в Рим, у дома. Атмосферата е тежка, изпълнена с потиснатост; в Северна Италия вече броят починалите. Дъщеря ми Илария се е върнала от Милано, където учи, а по-голямата, Мириам, живее и работи в Барселона и е силно притеснена.

Същата вечер министър-председателят Конте обявява карантина по цялата национална територия. „Червените“ зони на Северна Италия вече са блокирани и се предвижда изолация за гражданите на тези зони.

Училищата са затворени, футболният шампионат и спортните и развлекателните дейности са временно преустановени, а посещенията при болните в здравните заведения са забранени. Не може да се пътува с обществен или частен транспорт и производствените дейности са преустановени.

Италия е обвита в мантия от нереалност. Дезориентирани и изплашени сме: изглежда, че вирусът се разпространява неконтролирано и е невъзможно да бъде спрян.

Два образа символизират суровата действителност: дългата колона от военни превозни средства в Бергамо, които извозват труповете извън региона, тъй като гробищата са пълни, и силното и неизличимо изображение на папа Франциск, който се моли на пустия площад „Свети Петър“, излъчено по телевизията в целия свят на 28 март.

Италианските профсъюзи бързо заработиха с правителството за осигуряване на безопасността на основните производствени дейности, които трябваше да бъдат запазени, за да се гарантира снабдяването на населението с необходимите продукти в супермаркетите или лекарствата в аптеките. Профсъюзите никога не спряха да подкрепят тези, които загубиха работата си; освен това се стремяха да постигнат споразумения с работодателите, за да въведат работа от разстояние или да осигурят подпомагане на доходите, което вече не беше гарантирано.

Положението в болниците е извън контрол: изчерпани свободни легла, препълнени интензивни отделения, изтощени здравни работници: медицински сестри, лекари, санитари, задължени да стоят извън дома си в карантина, работещи без отдих, под ужасната психическа тежест да се грижат за хора, които умират без утешението на близките си.

В онази фаза всички си казахме, че „никога няма да забравим какво се е случило“. Днес се опитваме да продължим напред, но вирусът не е победен: появяват се малки или големи огнища в различни държави на Съюза и всяка от тях реагира по свой начин, със свои собствени мерки. Именно сега, когато Европейският съюз, благодарение на огромната икономическа мобилизация на всички държави, би трябвало да стегне редиците си, да координира усилията на отделните държави, си даваме сметка колко трудно е това все още. Нито една от тях, обаче, не може да спечели тази война сама.

Гласът на профсъюзите през тези месеци беше по-силен от всякога. „Профсъюз“ не е абстрактно понятие: той обединява работниците, които отправят към страната справедливи искания за социално равенство, достойнство и уважение. Тези, които преживяха действителността в болниците, домовете за възрастни хора, в търговията, почистването, транспорта, в предприятията с нарушени основните права на здравеопазване и безопасност на работното място, могат да ни посочат как да се промени икономически и социален модел, който разкрива своите граници и заплашва бъдещето на идващите след нас.

Ето това бих искала за дъщерите ми, Илария, която учи в Милано, и Мириам, която работи в Барселона: свят, който да им е „по мярка“, устойчив в икономическо, екологично и социално отношение.