Аз съм човек с късмет. Олимпийските игри в Париж са деветото издание на това събитие, на което присъствам, като за първи път това се случи в Барселона през 1992 г. В четири от тях участвах като спортист, достигнал подиума. Останалите пет видях от всяка възможна гледна точка: като зрител, като член на Международната федерация по вдигане на тежести и като треньор за националния отбор на Съединените американски щати. През тези десетилетия, когато се движех в олимпийските среди, станах свидетел на много промени. Освен смяната на мястото на провеждане, Олимпийските игри се сдобиха и с много нови характеристики. Еволюцията на телевизионното отразяване позволи на зрителите да се доближат до спортистите — сега те могат да видят емоциите, изписани на лицата им. Въвеждането на нови спортове в олимпийската програма привлече млада публика и ни запозна с дисциплини, за които не бяхме чували. Същевременно концепцията за сигурност ни напомня, че живеем в непредвидим свят, в бурни времена.

Така всичко, свързано с Олимпийските игри, се променя. Всичко с изключение на олимпийските принципи и мечтите на участващите спортисти. В днешния свят олимпийските идеали са по-актуални от всякога. Освен това олимпизмът често изпреварва времето си. Концепции като приобщаване, приемане на многообразието и хармонично съвместно съществуване са в основата на олимпийския дух от десетилетия, много преди да станат предмет на обществения дебат. Като спортист обаче, като олимпиец, който познава болката на участието в състезателен спорт на толкова високо равнище, трябва да се фокусирам основно върху спортистите. За много от тези млади хора Олимпийските игри са целта на тяхното съществуване — нещо, което придава значение на живота им и което оформя мечтите им. Затова аз лично не следя Олимпийските игри заради таблицата с показатели или заради ранглистата. Следя ги, за да видя това, което е изписано на лицата на спортистите. Тяхната радост и тяхната тъга. Техните сълзи и тяхното ликуване. Да видя хора, които се борят, за да надминат себе си.