от Тетяна Огаркова

В началото на март тази година си тръгнах от Киев с натежало сърце. Бях на път за Франция за два дни, за да участвам на симпозиум за Украйна. Поради това не можех да присъствам на важна церемония в Киев. Нашата приятелка, поетесата Свитлана Поваляева, щеше да бъде на централния площад на столицата Майдан, като организира прощална церемония за най-големия си син, Васил, загинал на фронта на 28-годишна възраст. По-младият му брат Роман е убит през лятото на 2022 г. по време на битката за освобождаване на област Харков. Той беше на 24 години.

Качих се на влака със свито сърце. Бях оставила трите си деца сами в семейния дом. Не за първи отивах на кратко посещение в чужбина по време на войната. Този път обаче се страхувах.

Знаех, че при непосредствена опасност от руски балистични ракети предупредителната система на телефона ми няма да светне червено. За няколко дни щяха да бъда на 2 000 километра от дома, без достъп до информация за безопасността на дъщерите ми. Беше непоносимо.

Ако предупредителната система не подействаше, това щеше да се дължи на факта, че Съединените щати са прекъснали разузнаването за Украйна, включително за ранното засичане на балистични ракети от руска територия. Те бяха спрели и военната помощ, като дори вече изпратеното за Полша оборудване беше блокирано.

Няколко дни по-късно се завърнах в Украйна. През това време се проведоха преговори между делегациите на Украйна, САЩ и Саудитска Арабия. Украйна беше готова за пълно, незабавно прекратяване на огъня — ако Русия стореше същото. Доналд Тръмп беше удовлетворен. Американската разузнавателна информация беше подновена, заедно с военната помощ, договорена по време на администрацията на Байдън.

Доверието обаче е изгубено. След като веднъж сте били предадени, е трудно да се преструвате, че всичко е наред.

Споделя ли Европа усещането за предателство? Приключи епохата на защитата на НАТО в областта на сигурността под ръководството на САЩ. Привържениците на движението МАГА ни обръщат гръб. Те възнамеряват да сведат до минимум военното и хуманитарното присъствие в Европа и извеждат агресора Русия от дипломатическа и икономическа изолация.

Ако Тръмп желае прекратяване на огъня в Украйна възможно най-бързо и независимо по какъв начин, това е поради факта, че за него съдбата на Украйна не е от значение. Той просто иска да сведе до минимум разходите за бюджета на САЩ. САЩ вече не участват в срещи като тези, които се провеждат в базата Рамщайн, и за текущата година не е планирана допълнителна военна помощ от САЩ.

Мир за сметка на поражението на Украйна не смущава администрацията на САЩ. Пратениците Стийв Уиткоф и Кийт Келог предлагат планове за разделяне на Украйна на две или три отделни части — копие на следвоенната нацистка Германия. Сякаш Украйна е агресорът, който е загубил войната.

Европа обаче също е застрашена. Ако Тръмп планира да намали броя на американските войски в Европа и изисква 5 % вноски в бюджета за отбрана на всяка държава — членка на НАТО, това е така, защото той смята, че отбраната на Европа е европейски проблем.

Русия наблюдава. За нея НАТО без ръководството на САЩ не е нито отбранителна сила, нито възпиращ фактор. Колко време ще отнеме изграждането на „Европа на отбраната“, способна сама да гарантира сигурността си? Ако смятате въпроса за твърде абстрактен, опитайте се да отговорите на следния: кой от европейците ще отиде да защити Балтийските държави, ако Русия предприеме нападение след тренировъчните си операции в Беларус през септември 2025 г.?

След предателството на Америка Европа е изправена пред много ясен избор: да защити Украйна днес, както сама би се защитила, или да се изправи пред руската армия на собствената си територия утре. Тази борба няма да бъде лесна, но никоя битка не е загубена преди началото си.

В края на март едно проучване на общественото мнение в Украйна привлече вниманието ми. Над 80 % от украинците са готови да продължат борбата срещу Русия дори без подкрепата на САЩ.

Остава да се види колко европейци ще бъдат с нас.