Когато влязох в залата за регистрация на COP27 в Шарм ел-Шейх, се почувствах напълно объркан. Объркан от множеството най-различни хора и прояви и от целия шум. Представете си хиляди хора, които говорят едновременно, без никой да слуша. Трудно е да се опише.

Най-добрият начин може би е библейският символизъм с Вавилонската кула: при строежа ѝ хората внезапно започнали да говорят на различни езици и не успели да се разберат помежду си и да я завършат с общи усилия. Съвместната работа по обща кауза е свързана с предизвикателства, което си пролича и на тазгодишната конференция на страните по РКООНИК. Хиляди хора, всеки със своите идеи и специфични приоритети, разговаряха със свои единомишленици в социалните си балони. Официалните преговори бяха донякъде засенчени от своеобразен панаир, тъй като беше трудно дори да се намерят местата на провеждане заради недостатъчното време и дългите разстояния. Провеждането на диалог трябваше да бъде планирано предварително и само някои детайли да бъдат оставени на случайността.

Нуждаем ли се от подобни прояви? Носят ли те надежда? Според мен те трябва да бъдат подобрени в логистичен план. Това обаче е единствената ежегодна проява, която дава възможност на толкова много различни заинтересовани страни да се срещнат и да споделят една и съща реалност, страст и искрена загриженост за нашето бъдеще, и затова трябва да призная, че COP27 наистина донесе надежда. Може би причината беше колективното ни преживяване: топлото ноемврийско време, твърде скъпата храна през първата седмица или проведените по късна доба заседания. Може би бяха историите, които чухме и споделихме с хора от цял свят. А може би беше осъзнаването на факта, че загубите и щетите, причинени от изменението на климата, са реалност навсякъде, и че въпросът дали трябва да действаме вече не е въпрос.

Като част от мрежата YOUNGO и партиен делегат — въпреки шума, подобния на панаир формат и огромния брой прояви — веднага след Пленарното заседание на народите осъзнах нещо много важно: ако не се осланяш на принципи и ценности, можеш да повярваш на всяка небивалица.

Битката с изменението на климата няма никога да бъда спечелена в залата за преговори, а само на местна почва, с нашата обща кауза. Заедно можем да разрушим стените на страха, като капки вода, които се сливат в реки, които формират каньони и преместват планини! Трябва да изградим съюзи, да осигурим видимо демократично участие и да зачитаме човешките права и достойнство.
 
Не можем да правим едно и също отново и отново и да очакваме различен резултат. Ако не направим нищо, това ще ни струва нашата Земя. И накрая, време е да сложим край на дискурса „твърде малко, твърде късно“, да направим огромен, амбициозен скок в неизвестното и да осигурим истински ангажимент за изпълнение на решенията, взети на COP27 в Шарм Ел-Шейх.