Отправих се към границата заедно с един колега, без много да му мисля. Беше 5 часа сутринта на 26 февруари 2022 г. Два дни по-рано Русия беше нахлула в Украйна.

Макар за един опитен фотограф такива пътувания да са ежедневие, и днес вълнението ни беше неизменен спътник. В тъмното изминахме кратко разстояние в посока Пшемишъл. По пътя горивото ни свърши. Множество объркани хора. Лека паника.

Успяхме да стигнем до границата при Медика. Огромно задръстване, много паркирани автомобили. Стълпотворение от чакащи своите роднини и приятели.

Ето я и първата група. Много неща са ми минали пред очите през годините, но при вида на тези хора нещо ме задави. Млади майки — до една бутат бебешки колички, влачат куфари или водят дете за ръка. А полските гранични служители им помагат. Жените са трогнати.

Тук всичко изглежда малко по-различно, отколкото това, което видяхме неотдавна на другата граница. Тук новопристигналите са посрещани с радост, със сълзи на очи. Приятели или роднини вземат тези млади жени с колите си. Те вече са на сигурно място. Недалеч са се събрали множество украинци, които искат да се върнат в родината си. Сред тях са предимно мъже. Те ще се бият с врага.

Отправям се към границата при Корчова, а вечерта отивам на гарата в Пшемишъл и на приемния пункт в хипермаркета.

И така три дни подред.

Всеки път е различно. Идват все повече бежанци и все повече хора, желаещи да помогнат. И наистина помагат. Ситуацията изглежда овладяна. Магазините работят, има електричество и за момента можеш да се обадиш навсякъде. Купчините с дрехи и храна растат. Всякакви продукти са добре дошли. Само новините от фронта стават все по-ужасни.

По пътя към къщи се разминаваме с дълга колона военни превозни средства. Положението е сериозно. Все пак непосредствено отвъд границата действително се води война.

Все повече бежанци прииждат от Украйна. Броят им отдавна надхвърли един милион.

Повечето от тях отиват в големите градове, където пребивават в железопътни гари, на стадиони и в центрове за грижи.