Тетиана Огаркова: Последната война на Владимир Путин

Един от първите удари разруши сграда във военен обект в Бровари, където живееше учителят по танци на голямата ни дъщеря. Няколко часа по-късно отидох с колата да потърся една приятелка, която вече не отговаряше на телефонни обаждания. Разминах се с украински танкове, чиито вериги оставяха следи по асфалта.

След тежкото събуждане на 24 февруари 2022 г., когато изчезна животът ни отпреди, вече не спим както преди. Гледаме нашата нова реалност с широко отворени очи.  През първата седмица на войната за първи път видяхме нашите приятели да падат в бой. Видяхме също, че украинската армия е в състояние да се противопостави на „втората армия в света“. Видяхме европейците да ни доставят оръжие и да обсъждат бъдещи санкции.

Гледаме най-вече Русия с широко отворени очи. Не можем да повярваме на тяхната низост: войници се хвалят на жените си, че са откраднали кафеварки, килими и дори перални от опустошени села. Не можем да повярваме на тяхната жестокост: убиват невъоръжени цивилни граждани с изстрел в тила, изнасилват украински жени пред децата им и изгарят телата им. Бомбардират нашите болници и изстрелват ракети всеки ден, без изключение. Не можем да повярваме на глупостта им: повече от месец техните войници копаят окопи в земята около Чернобил, сега ги прехвърлят в Беларус със синдром на облъчване, от което вече умират.

Гледаме с широко отворени очи реалността на съвременна Русия. Путин не е единственият, който води тази война. Според неотдавнашно проучване на Център Левада той се ползва с подкрепата на 85 % от руснаците.
Време е да се изправим пред тази нова реалност. Героичната съпротива на украинските войници, военната помощ и строгите санкции от страна на западните партньори на Украйна работят.

Но войната все още бушува. Най-важното е да се държим, да не се предаваме, да не се поддаваме на изкушението за примирие, договорено леко или твърде набързо, независимо в кой момент. Всички ние искаме мир. Имаме уникалната възможност да гарантираме, че тази неописуема руска агресия е последната руска война. Никакво примирие, никакви отстъпки на територии и компромиси — в противен случай Русия може да претендира за частична победа, да подклажда агресивни и реваншистки чувства в руското общество.
Приднестровието през 1992 г., Грузия през 2008 г., Крим и Донбас през 2014 г.: през всяко десетилетие Русия създава нови предизвикателства и опасности в региона. Кремъл използва всяка слабост на Запада като извинение, за да продължава своята агресия. Нека гледаме реалността с широко отворени очи. За да постигнем мир, трябва да продължим да воюваме срещу Русия.

Ще ни трябва смелост. Голяма смелост. Не само украинските войници, но и нашите западни партньори — да засилят санкциите (за унищожаване на руската икономика) и да доставят необходимите офанзивни оръжия на украинците (за изтласкване на руските войски отвъд границата).  

Нужна ни е и твърдост. Нужна е твърдост, за да може след неизбежното поражение на Русия да бъде накаран всеки руски гражданин да понесе историческата отговорност за това нечовешко варварство. Репарации, които ще се изплащат поколения наред. Учебници по история, в които подробно са описани техните военни престъпления. Музей на битката за Мариупол или Буча, в центъра на Москва.

Едва след края на тази самоубийствена война ще бъде възможна друга Русия, без комплекса на ранената империя и желанието да се възстанови старото ѝ величие в ущърб на съседите ѝ.

Събудени в 5 ч. на 24 февруари 2022 г., чухме Путин да говори за „денацификация“ и „демилитаризация“ като цели на своята „военна операция“. Но да се събудим. Не Украйна се нуждае от „денацификация“ и „демилитаризация“, а Русия има нужда от тях.