Един ден се събуждаш и страната ти е във война. 

Светът се разпада; все още се опитваш да говориш смислено с близките си в Русия, но пропагандата и страхът изглежда са накърнили способността им да мислят логично. Разбираш, че животът на всички украинци се променя драстично, включително на журналистите, които сега се възприемат, поне до известна степен, като войници.

Всичко започна преди осем години, когато Русия нахлу за първи път в Украйна. Между 2014 г. и 2018 г. страната като цяло и пресата минават през трудни времена, тъй като Кремъл използва пропаганда, за да оправдае своите действия по множество начини, като нарича украинците нацисти и убеждава руснаците, че хората в Донбас и Крим се нуждаят от тяхната защита. 

След това обаче положението донякъде се стабилизира. След революцията на достойнството (2013—2014 г.) журналистите се ползват от свобода на словото. Стана много по-лесно да се организират интервюта, политиците престанаха да избягват пресата, а медиите тогава не си представяха, че заснемането на някакво място — например железопътна или метро гара или дори мост — би могло да изложи страната на риск. 

Въпреки това украинското общество очакваше мащабно нашествие на Русия поне от декември 2021 г. Имаше някои знаци за това: руската реторика и пропаганда се изострят, чуждестранните посолства от Киев до Лвов се евакуират, а чуждите граждани са силно насърчавани да напуснат Украйна по всеки възможен начин. Украинският президент и украинското правителство отговаряха на въпроси, свързани с евентуална война, заобиколно, така че всичко, което можехме да направим, беше да предполагаме кога ще дойде първият удар. 

След обръщението на Путин към Русия на 22 февруари, многобройните предупреждения на Джо Байдън към американците и украинците и пристигането на военна помощ беше ясно, че първият удар може да дойде съвсем скоро. Въпреки това, когато дойде на 24 февруари, бяхме разочаровани. Когато чухме експлозиите в цялата страна и хората започнаха да бягат от Киев и други градове и села, разбрахме, че войната е трагедия, за която никой никога не може да бъде напълно подготвен. Първият ден медиите се опитваха да заснемат всичко, като мислеха, че войната ще приключи скоро, но имаше и опасения, че започва дълъг маратон. 

Украинската преса има опит в отразяването на антитерористични операции. Голям брой кореспонденти бяха вече закалени на фронтовата линия в Донбас. В края на 2016 г. Министерството на отбраната организира обучение за журналисти, които желаят да бъдат акредитирани във военната зона, като предостави информация за нашите военни сили и обясни принципите на тактическата медицина. Репортерите трябваше да спазват строги правила, например да носят предпазни средства, като бронежилетки и каски, и да знаят какво да правят, ако попаднат под обстрел. Трябваше да се координират със служителите от пресслужбите на Министерството на отбраната и ежедневно да ги информират за маршрута си на фронтовата линия. Не можеха да разкриват местоположението на нашите военни сили. Някои бойци бяха поискали техните лица или татуировки да не бъдат показвани ясно във видеозаписи, за да не бъдат идентифицирани от врага. Броят на смъртните случаи сред военните трябваше да се взема само от надеждни официални източници. При интервюирането на местното население станахме по-внимателни, тъй като много хора в градове и села на първа линия имаха роднини в окупираните територии и се страхуваха от ответни действия с цел отмъщение от страна на квазирепубликите на Донецк (ДНР) и Логанск (ЛНР).

От 24 февруари 2022 г. насам те се превърнаха в правила за всички украински журналисти. Трябва да сме изключително внимателни с онези, които споделят своя опит. Хората в освободените територии често плачат или ни разказват истории, които никога не биха споделили в предвоенния си живот, така че трябва да знаем как да говорим с хората внимателно, за да не се увеличава стресът

Трябва многократно да обмисляме дали да покажем нещо, без да се поддаваме на параноя или автоцензура. Не бива да забравяме, че трябваше да се случат няколко украински революции, за да гарантираме свободата на словото, и не бива никога да я губим. 

Свободата на словото обаче следва винаги да се съпътства от най-голяма отговорност. Нека да дам един пример. През тези първоначални дни, когато Русия бомбардира Украйна непрестанно, беше силно изкушението да покажем трагедията и болката на хората без филтри — да излъчваме почти в реално време с традиционните предавания на живо, които нашата аудитория очаква. Колко неприятно изненадани бяхме, когато разбрахме, че врагът може да използва нашите предавания, за да коригира огневата линия! Сега избягваме да излъчваме репортажи от мястото на действието в продължение на няколко часа. Други ограничения включват забрана за заснемане на движението на военно оборудване и войници на постове.

Темите, които разглеждаме, се промениха драстично. Войната и последиците от нея са във всеки новинарски материал. Излъчваме репортажи за евакуацията, разрушенията и градовете от фургони, които заместват по-скъпите и обикновени къщи, разрушени от Русия. Говорим с бойци, герои, които са подкрепили нашата армия, и техните съседи въпреки окупацията; помагаме на доброволците да събират пари за нашите въоръжени сили и за тактическа медицина. Ние сме експерти в процесите на разминиране, но в повечето случаи не можем да кажем кой ден от седмицата или месеца е. Предстои ни дълго изпитание.

Нашата работа се превърна в източник на постоянен стрес — тест за нашата физическа и психическа сила. Нашите телевизионни канали (ICTV и STB) създадоха студио в скривалище, за да излъчваме непрекъснато в продължение на шест часа — нашият слот в телекомуникационния „Обединен новинарски маратон“, създаден от Министерството на културата и информацията, който обединява шест телевизионни канала (държавни и частни), за да се гарантира денонощно излъчване.

Украйна се опитва да се бори с фалшивите новини вече поне осем години. Журналистите могат лесно да разпознаят какво идва от Русия, тъй като след толкова много години разбираме руската пропаганда. Сравняваме повечето новинарски репортажи с надеждни източници, като отговорните длъжностни лица са предимно представители на украинското гражданско общество. Говорим и с експерти в много области на украинския живот. Внимателно проверяваме новинарски репортажи с официални уебсайтове, страници в социалните медии и, разбира се, с хората, за които говорим. 

В нашата страна не се излъчват руски или проруски канали. Техните уебсайтове са достъпни само чрез VPN връзка (с изключение на официалните). Все още можем да следим руските канали в Телеграм — те са леснодостъпни и, разбира се, до известна степен оказват въздействие върху украинското население, но нашето правителство и Съветът за национална сигурност и отбрана направиха много за разпространението на вярна информация сред зрителите и читателите. 

Обединеният маратон се излъчва по най-малко 10 канала и е достъпен на смартфони чрез приложението DIYA. Държавата изпраща сигнали чрез множество канали и социални медии, въпреки че в окупираните територии, които са изключени от нашия интернет и мобилни връзки, има много проблеми.  

Съществува още един проблем, който е общ за всички постсъветски държави. Хората са подозрителни по отношение на телевизионните новини. Те си спомнят цензурираната преса в съветската епоха и често заявяват, че пресата е манипулирана. Това е добре, от една страна, защото ги принуждава да търсят и сравняват информация от различни източници, за да формират свое собствено мнение. Разбираме, че нашите съседи, руският и беларуският народ, са имали твърде много доверие в официалната информация и са загубили способността си да мислят критично. Затова демокрацията и свободата на мисълта са една от силните страни на украинските зрители, читатели и журналисти.

Олга Чайко, украинска журналистка в новинарската програма „Факти“, ICTV, SLM News