От Pietro Barbieri

Спортът за хора с увреждания води началото си от рехабилитационните усилия в следвоенния период. Това е било начин физиотерапията да се направи по-интересна и приятна. Игрите и забавлението са помогнали на хората с увреждания — вродени или в резултат на травма — да преоткрият радостта от живота.

Имало е две конкретни цели: да се укрепи физическата автономност на хората и да им се помогне да възстановят своята истинска и солидна идентичност. Днес може да се каже, че е осъществен преход от игри с акцент върху рехабилитацията към овластяване. С други думи, предоставяне на възможности на хората, които имат чувството, че нямат капацитет или са загубили способността да бъдат самостоятелни и да вземат свои собствени решения. Тези аспекти съставляват същността на правата на човека.

Естественият начин да се направи това е чрез социалния имидж на хората, който се възприема от другите. Пътят на самовъзстановяването преминава непосредствено през общността, в която живеят хората. Участието в даден спорт се превръща в средство за отстояване на основните си права и достойнство.

Този път е бил дълъг и труден — пионерите от 60-те години на миналия век са герои, изпреварили времето си. Те обаче са герои в дългото пътуване от онези години до днес. Това е борба за постигане на признание за атлетичните способности на параолимпийците.

Една проява ще остане в историята: олимпийските игри в Сеул през 1988 г. Това е кулминацията в борбата за постигане на признание в спортния свят, в който стигматизирането на физическите, сетивните и умствените идеали е толкова силно, че представлява дори по-голяма пречка, отколкото приобщаването в сферата на труда, в която вместо това преобладават предразсъдъци за непродуктивност. Тези олимпийски игри са исторически, тъй като Международният олимпийски комитет е поискал да организира състезания за спортисти с увреждания, които да се редуват с тези за хората без увреждания. Това е експеримент, проведен само веднъж, тъй като въпроси от организационно естество, по-специално във връзка с достъпността, затрудняват продължаването по този път. Въпреки че е спорен, този избор е довел до известните днес параолимпийски игри, които отличават по подобаващ начин спортните усилия на всеки участник в тях. Най-накрая навлязохме в свят на спорт, практикуван от всички и за всички хора. Нова ера.

След това беше необходимо параолимпийският спорт да се направи привлекателен за многобройните хора, които посещават спортни прояви или ги гледат по телевизията. През 1988 г. в Сеул телевизионните коментатори са толкова невежи, че дори не знаят кои са фаворитите във всяко отделно състезание. Както може да си представим, резултатите са катастрофални. С течение на времето спортните журналисти се научават да следят дейностите на спортистите с увреждания, което е основна стъпка към промяна на посланието.

Това ни отвежда до друго основно събитие: олимпийските игри в Лондон през 2012 г. Безупречна организация и силна телевизионна кампания, особено в Обединеното кралство, водят до препълнени стадиони за всички спортни дисциплини. Това е и моментът, в който някои спортисти — благодарение на новото журналистическо послание — придобиват известност. Също като техните олимпийски колеги.

Светът се е променил от 50-те години на миналия век. Усещането, че вече не са напълно невидими се е превърнало в колективно предимство за хората с увреждания. Надяваме се, че тази история може да бъде възпроизведена във всички области на живота, както се посочва в Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания: „необходима е промяна на парадигмата“. В спорта, въпреки всичко, такава промяна определено е постигната.