Европейската гражданска инициатива „Моят глас, моят избор“: за безопасен аборт, достъпен за всички жени в целия ЕС. Стартирана през април 2024 г. и координирана от словенския институт „8 март“, тя успя да събере над един милион подписа много преди крайния срок. ЕИСК Инфо разговаря с организаторите относно неотложния характер на тяхната кампания в настоящата политическа ситуация, в която жените все повече губят контрол върху своите репродуктивни права.
Европейската гражданска инициатива „Моят глас, моят избор“ призовава за безопасен аборт, достъпен за всички жени в целия ЕС. Стартирана през април 2024 г. и координирана от словенския институт „8 март“, тя успя да събере над един милион подписа много преди крайния срок. ЕИСК Инфо разговаря с организаторите относно неотложния характер на тяхната кампания в настоящата политическа ситуация, в която жените все повече губят контрол върху своите репродуктивни права.
Какво ви накара да поставите началото на инициативата „Моят глас, моят избор“ и каква е крайната Ви цел?
Започнахме да мислим за кампания в защита на правото на аборт в Европа преди почти три години, когато в САЩ беше отменено решението „Роу срещу Уейд“. Жените в САЩ внезапно загубиха конституционното си право и веднага разбрахме, че трябва да защитаваме абортите и в Европа. В Полша жените умират в болниците поради почти пълна забрана на абортите. През последните няколко години те проведоха най-големите протести за правото на аборт. В Малта жените все още могат да отидат в затвора, ако направят аборт. Тази година Джорджия Мелони разреши на групите, които са против абортите, да протестират в клиниките за аборт и да тормозят жени, опитващи се да направят аборт. Над 20 милиона жени в Европа нямат достъп до аборт.
Ето защо започнахме кампанията „Моят глас, моят избор“. Работихме по нашето предложение с екип от международни адвокати и създадохме силна мрежа с организации в цяла Европа.
Нашата цел е да защитим правото на аборт на равнището на ЕС и да подобрим достъпа до аборт за жените, които понастоящем трябва да пътуват до други държави, тъй като абортите са забранени (като например жените в Малта и Полша) или процентът на откази поради вътрешни убеждения е висок (както се вижда в Италия и Хърватия), или за жените, които понастоящем просто не могат да си позволи аборт (в държави като Германия или Австрия).
Именно настоящият политически климат е причината за неотложния характер на нашата кампания. Трябва да се обединим и да покажем, че повечето хора подкрепят правото на аборт и се противопоставяме на ограниченията на репродуктивната свобода. Повечето европейци подкрепят правото на аборт и трябва да бъдем единни, за да го защитим.
Какви конкретни стъпки искате да предприеме Европейската комисия? Как може да се постигне това, като се има предвид, че здравеопазването е от компетентността на държавите членки?
Предлагаме Европейската комисия да създаде финансов механизъм, който да работи като механизъм за участие на държавите членки и да покрива разходите за процедурите за аборт. Той ще функционира подобно на програмите за профилактика и лечение на рака.
Идеята е, че всеки, който трябва да пътува до друга държава за аборт поради тежки ограничения в собствената си държава или висок процент на отказ поради вътрешни убеждения, няма да трябва да плаща за процедурата от собствения си джоб. В момента хиляди жени пътуват до други държави, където понякога плащат хиляди евро за процедурата. Не всеки може да си позволи това.
Абортът може да не попада в сферата на компетентност на Европейската комисия, но финансовите програми, свързани със здравеопазването, попадат и именно поради тази причина успяхме да регистрираме нашата ЕГИ.
Защо решихте да продължите това чрез ЕГИ? Доколко се надявате на положителен отговор от страна на Комисията?
Нашата словенска организация, Институтът „8 март“, която координира кампанията „Моят глас, моят избор“, има богат опит с национални граждански инициативи, събиране на подписи и референдуми. Чрез националния механизъм за гражданска инициатива вече променихме успешно 15 закона в Словения и спечелихме два национални референдума. Ето защо пожелахме да открием подобен инструмент за пряка демокрация на равнището на ЕС. Така се запознахме с ЕГИ. Искахме да постигнем непосредствена промяна, която би имала трайно въздействие върху репродуктивните права за всички в Европа, и затова решихме да започнем да събираме подписи.
По време на кампанията осигурихме политическа подкрепа от всички лявоцентристки политически групи в Европейския парламент, получихме подкрепа от видни политици на национално равнище в много държави — членки на ЕС, поддържахме добри контакти и установихме отношения с европейските комисари. Надяваме се, че те ще се вслушат в гласа на тези над 1,2 милиона души, които стоят зад нашата инициатива.
Как успяхте да убедите хора в различни страни от ЕС да подкрепят вашата инициатива и да помогнат за събирането на подписи? Какви канали използвате, за да разпространите информацията?
По време на кампанията изградихме силна мрежа с повече от 300 организации и създадохме хубава общност с над 2 000 доброволци от цяла Европа. Искахме да присъстваме на улиците на европейските градове и села с нашите доброволци, готови да събират подписи. Успяхме да създадем силно онлайн присъствие в нашия профил в Instagram, но използваме също така различни канали като Facebook,TikTok, YouTube, BlueSky,X и други платформи на социалните медии.
Преминахте прага от един милион точки, необходими за успеха на една ЕГИ, месец преди крайния срок за събиране на подписи. Какъв вид обратна връзка и подкрепа, включително финансова подкрепа, сте получили до момента?
Успяхме да достигнем един милион подписа през декември, след като ги събрахме в продължение на девет месеца, и приключихме събирането на подписи преди крайния срок, когато те станаха 1,2 милиона.
Успяхме да съберем подписите с помощта на нашата мрежа и общност, но също така кандидатствахме за различни възможности за финансиране по време на цялата наша кампания кампания, за да я поддържаме. Иниициативата „Моят глас, моят избор“ спечели и наградата на Словенското общество по социология и е номинирана за наградата SozialMarie. Получихме също така подкрепата на всички лявоцентристки политически групи в Европейския парламент и индивидуална подкрепа от различни членове на ЕП, заместник-председателя на Европейския парламент Николае Щефънуца, френския сенатор Мелани Вожел, президента на Словения Наташа Пирц-Мусар и министър-председателя Роберт Голоб. Много активисти и лица от различни държави от ЕС също подкрепят кампанията, като например Луиза Нойбауер от Германия и Алис Кофен от Франция.
Моят глас, моят изборе инициатива, която прераства в едно от най-големите феминистки движения в Европа. Тя включва над 300 организации, безброй поддръжници и специални доброволци от целия ЕС, които работят заедно, за да гарантират безопасен и достъпен аборт в Европейския съюз.
Нашите общества са разяждани от невидима болест — повсеместната несигурност, която кара хората да изпитват дълбоко чувство на безсилие и усещането, че са под властта на сили извън техния контрол, заяви Албена Азманова, университетски преподавател и отличен с награди автор, която произнесе въздействаща реч по време на Седмицата на гражданското общество на ЕИСК. В това интервю за ЕИСК Инфо тя анализира основните причини за тази епидемия, в т.ч. тенденцията да се отдава приоритет на равенството пред икономическата стабилност.
Нашите общества са разяждани от невидима болест — повсеместната несигурност, която кара хората да изпитват дълбоко чувство на безсилие и усещането, че са под властта на сили извън техния контрол, заяви Албена Азманова, университетски преподавател и отличен с награди автор, която произнесе въздействаща реч по време на Седмицата на гражданското общество на ЕИСК. В това интервю за ЕИСК Инфо тя анализира основните причини за тази епидемия, в т.ч. тенденцията да се отдава приоритет на равенството пред икономическата стабилност.
В основната си реч по време на Седмицата на гражданското общество говорихте за епидемия от несигурност, която е в основата на намаляващите политически свободи. Описахте сте я като невидима болест, която ни кара да губим разсъдъка си. Можете ли да ни кажете повече за това какво имате предвид под „епидемия от несигурност“? Как се е зародила?
Хората са все по-отчаяни, а смъртните случаи, предизвикани от отчаяние — особено самоубийствата на работното място — се увеличават в богатите общества. Това е най-болезнената и следователно най-видимата част на огромен, но невидим айсберг на несигурност, подхранван от несигурността, която изпитваме по отношение на нашия поминък. Не е само защото хората са възмутени и доверието в политическите институции намалява, въпреки че често чуваме да се говори за това. Недоверието може да бъде здравословно, тъй като повишава изискванията за отчетност. Гневът може да бъде продуктивен: може да даде начало на борби за справедливост и да доведе до значими трансформации.
Болестта, обхванала понастоящем нашите общества — това, което в работата си определям като „повсеместна несигурност“, е различна. Това е особен вид несигурност, остра форма на безсилие, тъй като хората чувстват, че са под властта на сили, които не могат да контролират.
Като отделни индивиди изживяваме несигурността като неспособност да се справим с основните задачи, които съпътстват ежедневието ни. Чувството, породено от тази неспособност, създава страх от изпадане, страх, че ще загубим това, което имаме — работата ни, спестяванията ни, способността ни за успех, здравомислието ни. Така че проблемът не е толкова свързан с бедността или неравенството, а с преживяната или очакваната загуба, страха от изпадане. Ето по този се изживява несигурността.
Обществата изживяват несигурността като неспособност да се самоуправляват и да се справят с бедите. Вземете COVID-19. Как така нашите богати, научно и институционално подготвени общества, допуснаха проблем, свързан с общественото здраве, причинен от вирус, който не беше нито напълно непознат, нито твърде смъртоносен, да прерасне първо в тежка здравна криза, а след това и в икономическа и социална криза? Отговорът е, че нашите правителства бяха намалили публичните инвестиции, включително в здравеопазването.
Има и друга характеристика на несигурността. Тя се задейства от специфични политики, от неолибералната комбинация от свободни пазари и отворени икономики, където решенията се основават на рентабилността. За да гарантират конкурентоспособността на държавите си или на ЕС на световния пазар, в рамките на планетарна конкуренция за печалби, елитите от център-ляво и център-дясно прибързано намалиха както сигурността на работните места (за да осигурят на предприятията гъвкавостта, която да ги направи конкурентоспособни), така и разходите за обществени услуги. Това означава, че всички са имали повече отговорности, но са разполагали с по-малко ресурси, за да ги изпълняват. Искаха от нас да правим повече с по-малко средства.
Ето ви един пример: Европейската комисия иска от държавите да полагат повече усилия за социална справедливост, но същевременно да намалят разходите си. Това несъответствие между все по-големите отговорности и все по-свиващите се ресурси води до чувство на несигурност и поражда съмнения в собствения ни капацитет да се справим. Тук не става въпрос за здравословна несигурност, която ни кара да откриваме широкия свят, да анализираме нашите възможности, да поемаме рискове или да се доказваме. Става въпрос по-скоро за токсичен страх, страх да не загубим препитанието си и страх, че ни очаква по-тъмно бъдеще.
Според Вас каква е причината за възхода на авторитарните лидери и десните партии? Как оценявате демократичните свободи и зачитането на основните ценности на ЕС днес в Европа?
Увеличаването на подкрепата за десни авторитарни лидери и партии се дължи на политически създадената несигурност. Хората се чувстват несигурни, така че жадуват за сигурност и стабилност; те се чувстват безсилни, поради което възлагат надеждите си на силни лидери, които ще наложат незабавна стабилност с железен юмрук. Те, например, увеличават военните разходи и засилват правомощията на полицията, както ЕС е на път да направи това сега.
Причината за това състояние на нещата трябва да се търси в центристките партии, тъй като те направиха обществата ни по-несигурни по неолиберални причини. Според мен лявоцентристките партии носят особена отговорност за това жалко положение. Въпреки че, както прокламира самата социалдемокрация, нейното призвание е да се бори за справедливост, тя е съсредоточена върху борбата с една форма на несправедливост: неравенството. Междувременно това, за което хората копнеят, е икономическата стабилност: способността да управляват живота си и да планират бъдещето си.
Помислете: можем да имаме напълно равнопоставени, но дълбоко несигурни общества, а това трудно кореспондира с представата ми за процъфтяващо общество. Освен това хората не са непременно нетърпеливи да изкоренят неравенството, ако това означава да бъдат третирани като губещи, които са компенсирани (и унижавани) чрез скромно преразпределение: на първо място, те не искат да бъдат губещи.
В речта си говорите и за „олимпиади за виктимизация“. Бихте ли описали какво представлява това и защо трябва да го избягваме?
През последните пет десетилетия борбата срещу дискриминацията се води под формата на политика на идентичност. Групите, които в исторически план са били обект на дискриминация, бяха третирани като „защитени малцинства“, като техният статут беше повишен чрез положителни мерки за действие, като например целеви повишения и квотни системи. Когато това се случва в контекста на повсеместна несигурност, където добрите работни места и други ресурси са оскъдни, тези защитени групи започват да се конкурират за тези ограничени ресурси. В такъв климат „статутът“ на жертва се превръща във вид предимство: колкото по-голяма е усещаната виктимизация, толкова по-големи са изискванията за защита.
От една страна, това създава враждебност между конкуриращите се групи, като подкопава солидарността. От друга страна, нито една от групите не печели наистина, тъй като продължават да бъдат жертви. Всъщност именно това, че са жертва и обект на дискриминация, им дава основание да претендират за защита. Единствените победители в тази мръсна игра на конкуренция за достъпа до ресурси и специална защита са елитите, които великодушно предлагат закрила. Крайният резултат е, че обезсилените групи се борят едни с други като врагове, докато техните „закрилници“, политическите елите, консолидират властта си в тези битки.
Като се има предвид всичко това, защо гражданското общество е толкова важно за запазването на демокрацията и гражданските свободи, които много от нас приемат за даденост? Защо антидотът срещу злоупотребите с власт е в гражданското общество, а не в демократичните избори?
Когато подаваме гласа си, ние сме сами. Чувстваме остро безсилието си и безпомощността, породена от несигурността, и изразяваме тази тревожност чрез нашия глас. Това обяснява възхода на реакционните партии на свободни и честни избори. Гражданското общество се ръководи от различна логика и има специален източник на сила: заедността. Когато сме с други, обединени около обща кауза, ние не сме сами, чувстваме се по-малко несигурни, по-малко безсилни, защото можем да разчитаме на подкрепата на нашите другари. След като несигурността намалее, страхът утихва и можем да мислим напред, можем да мислим мащабно.
Албена Азманова е професор по политически и социални науки в City St George's, University of London и съредактор на списание Emancipations. Последната ѝ книга Capitalism on Edge (2020 г.) печели много награди, включително литературната награда Michael Harrington, с която Американската асоциация за политически науки отличава „забележителна работа, която показва как академичните знания могат да се използват в борбата за един по-добър свят“.
Display date
8 months 1 week ago
Многогодишна финансова рамка за периода след 2027 г.
В началото на март тази година си тръгнах от Киев с натежало сърце. Бях на път за Франция за два дни, за да участвам на симпозиум за Украйна. Поради това не можех да присъствам на важна церемония в Киев. Нашата приятелка, поетесата Свитлана Поваляева, щеше да бъде на централния площад на столицата Майдан, като организира прощална церемония за най-големия си син, Васил, загинал на фронта на 28-годишна възраст. По-младият му брат Роман е убит през лятото на 2022 г. по време на битката за освобождаване на област Харков. Той беше на 24 години.
В началото на март тази година си тръгнах от Киев с натежало сърце. Бях на път за Франция за два дни, за да участвам на симпозиум за Украйна. Поради това не можех да присъствам на важна церемония в Киев. Нашата приятелка, поетесата Свитлана Поваляева, щеше да бъде на централния площад на столицата Майдан, като организира прощална церемония за най-големия си син, Васил, загинал на фронта на 28-годишна възраст. По-младият му брат Роман е убит през лятото на 2022 г. по време на битката за освобождаване на област Харков. Той беше на 24 години.
Качих се на влака със свито сърце. Бях оставила трите си деца сами в семейния дом. Не за първи отивах на кратко посещение в чужбина по време на войната. Този път обаче се страхувах.
Знаех, че при непосредствена опасност от руски балистични ракети предупредителната система на телефона ми няма да светне червено. За няколко дни щяха да бъда на 2 000 километра от дома, без достъп до информация за безопасността на дъщерите ми. Беше непоносимо.
Ако предупредителната система не подействаше, това щеше да се дължи на факта, че Съединените щати са прекъснали разузнаването за Украйна, включително за ранното засичане на балистични ракети от руска територия. Те бяха спрели и военната помощ, като дори вече изпратеното за Полша оборудване беше блокирано.
Няколко дни по-късно се завърнах в Украйна. През това време се проведоха преговори между делегациите на Украйна, САЩ и Саудитска Арабия. Украйна беше готова за пълно, незабавно прекратяване на огъня — ако Русия стореше същото. Доналд Тръмп беше удовлетворен. Американската разузнавателна информация беше подновена, заедно с военната помощ, договорена по време на администрацията на Байдън.
Доверието обаче е изгубено. След като веднъж сте били предадени, е трудно да се преструвате, че всичко е наред.
Споделя ли Европа усещането за предателство? Приключи епохата на защитата на НАТО в областта на сигурността под ръководството на САЩ. Привържениците на движението МАГА ни обръщат гръб. Те възнамеряват да сведат до минимум военното и хуманитарното присъствие в Европа и извеждат агресора Русия от дипломатическа и икономическа изолация.
Ако Тръмп желае прекратяване на огъня в Украйна възможно най-бързо и независимо по какъв начин, това е поради факта, че за него съдбата на Украйна не е от значение. Той просто иска да сведе до минимум разходите за бюджета на САЩ. САЩ вече не участват в срещи като тези, които се провеждат в базата Рамщайн, и за текущата година не е планирана допълнителна военна помощ от САЩ.
Мир за сметка на поражението на Украйна не смущава администрацията на САЩ. Пратениците Стийв Уиткоф и Кийт Келог предлагат планове за разделяне на Украйна на две или три отделни части — копие на следвоенната нацистка Германия. Сякаш Украйна е агресорът, който е загубил войната.
Европа обаче също е застрашена. Ако Тръмп планира да намали броя на американските войски в Европа и изисква 5 % вноски в бюджета за отбрана на всяка държава — членка на НАТО, това е така, защото той смята, че отбраната на Европа е европейски проблем.
Русия наблюдава. За нея НАТО без ръководството на САЩ не е нито отбранителна сила, нито възпиращ фактор. Колко време ще отнеме изграждането на „Европа на отбраната“, способна сама да гарантира сигурността си? Ако смятате въпроса за твърде абстрактен, опитайте се да отговорите на следния: кой от европейците ще отиде да защити Балтийските държави, ако Русия предприеме нападение след тренировъчните си операции в Беларус през септември 2025 г.?
След предателството на Америка Европа е изправена пред много ясен избор: да защити Украйна днес, както сама би се защитила, или да се изправи пред руската армия на собствената си територия утре. Тази борба няма да бъде лесна, но никоя битка не е загубена преди началото си.
В края на март едно проучване на общественото мнение в Украйна привлече вниманието ми. Над 80 % от украинците са готови да продължат борбата срещу Русия дори без подкрепата на САЩ.
