24 февруари 2022 г. преобърна живота на милиони украинци. Днес, когато произнасяме думата „победа“, си представяме, че този ден ще бъде като предишните. Нормален мирен ден, един 23 февруари 2022 г., така да се каже.
Но не. За нас вече няма да има 23 февруари. Никога вече няма да има ден, който да прилича на предишните ни дни.
Минавали сме покрай гробовете в Изюмската гора в Харковска област. Посещавали сме села като Камянка или Долина, между Изюм и Славянск, които напомнят постапокалиптичен филм и в които дузина жители обитават развалините на своите домове без вода или електричество. Гледали сме в очите майката на Володимир Вакуленко, автор на детски книги, убит от руснаците в своето село Капитоливка, близо до Изюм. Били са ѝ необходими месеци, за да открие тялото му. Виждали сме развалините на Святохирск и сме подскачали от гърмежите в освободения Херсон, който руснаците продължаваха да бомбардират, докато се намирахме в Музея на изкуството, чиито колекции бяха откраднати от окупаторите.
Как да си представи човек завръщане към 23 февруари, след като е видял тези незабравими сцени. „Тук бърсах кръвта на моите деца“, сподели с нас една възрастна жена, показвайки стълбището на частна къща в село Безруки, Харковска област. 8-годишната ѝ внучка и 38-годишната ѝ дъщеря са били убити на това място от руска мина, за една секунда през един хубав летен ден на 2022 г. Детето четяло книга. То имало добри бележки в училище.
Победата ли? Ако на 23 февруари 2022 г. ни бяха показали както във филм всичко, което ни чака, със сигурност щяхме да останем потресени, дори застинали от ужас и вероятно неспособни да действаме. Въпреки това преминахме през тази първа година от войната, ден след ден, като непрестанно удвоявахме усилията си. Цивилни и военни, мъже и жени, малки и големи. Все обикновени хора, които доказаха способността си да вършат необикновени неща. Някои направиха това, като участваха в мобилизацията, без да са задължени да го правят.
Други, като си плащаха данъците и като даваха всеки ден повече в подкрепа на армията. Трети посветиха свободното си време на различни доброволчески дейности — от изработването на камуфлажни мрежи до производството на свещи за окопите. Децата ходеха на училище, където сигналите за въздушна тревога прекъсваха занятията, младите хора посещаваха университети въпреки спиранията на тока.
Никой не знае какво ни чака. Знаем само, че ще продължим да напредваме заедно, ден след ден, към победата. Защото твърде добре знаем какво ни очаква, ако се откажем. В Киев ще има гробове като в Изюм. Лвов ще бъде бомбардиран като Херсон. Атомната електроцентрала Хмелницки ще се превърне в мишена като Запорожката. Знаем го, виждали сме го, свидетелстваме за това.
А когато затваряме очи, пред нас винаги изникват лицата на тези, които никога няма да видят деня на победата. Ирина Цвила, нашата приятелка от Бровари, която обожаваше розите в градината си, която отиде да воюва на 24 февруари и загина два дни по-късно, защитавайки Киев. Микола Рашок, моят студент по литература, който обожаваше автомобилите и приключенските романи и който загина в сраженията при Покровск през юли 2022 г. Роман Барвинок, цигуларят, който свиреше Вивалди пред президентския дворец през пролетта на 2020 г. и загина на Източния фронт през август 2022 г. И още много други. Десетки хиляди.
Денят на победата ще дойде и няма да прилича на 23 февруари 2022 г. Но какво ли не сме готови да направим, за да настъпи той по-скоро?