ЕИСК info

Деветият Европейски форум за миграцията, организиран от Европейския икономически и социален комитет (ЕИСК) и Генерална дирекция „Миграция и вътрешни работи“ на Европейската комисия, беше с акцент върху това как гражданското общество може да играе ключова роля в предстоящото прилагане на Пакта за миграцията и убежището, като същевременно беше изтъкната пряката работа на организациите на гражданското общество по места.

Европейският форум за миграцията, проведен в края на ноември в Брюксел, насочи вниманието към Пакта за миграцията и убежището, който влезе в сила през юни 2024 г. Участниците разгледаха предстоящото му прилагане и начините, по които гражданското общество може да помогне за подкрепата и прилагането на пакта по хуманен начин. По време на проявата бяха разгледани по-подробно и новият постоянен механизъм за солидарност, чрез който се създават по-тесни връзки между процедурите за предоставяне на убежище и за връщане, адекватните условия на приемане и Плана за действие относно интеграцията и приобщаването за периода 2021—2027 г.

При откриването на сесията досегашният европейски комисар по вътрешните работи, Илва Йохансон, заяви: „Радвам се, че едно от последните ми публични задължения като член на Комисията ще бъде да се изкажа на Европейския форум за миграцията — жизненоважна платформа за организациите на гражданското общество, държавите — членки на ЕС, и създателите на политики за разглеждане на предизвикателствата и възможностите, свързани с управлението на миграцията. През годините дискусиите ни винаги са били вдъхновяващи. Заедно можем да изградим по-силни и по-устойчиви общности, като отстояваме нашите ценности и гарантираме, че Европа ще продължи да бъде място за убежище и възможности.“

Председателят на ЕИСК, Оливер Рьопке, благодари на комисар Йохансон за нейната отдаденост към реформирането на миграционната политика на ЕС. „Трябва да гарантираме възможно най-хуманното и устойчиво прилагане на пакта за миграцията и единственият начин, по който можем да направим това, е чрез изслушване на организациите на гражданското общество по места. Въпреки че пактът е приет, работата далеч не е приключила — всъщност може да се каже, че истинската работа тепърва започва“, предупреди той.

Европейският пакт за миграцията беше създаден през 2015 г. като платформа за диалог между гражданското общество, институциите и властите по въпроси, свързани с миграцията и интеграцията на граждани на трети държави. Той се свиква веднъж годишно за обсъждане на последните развития в политиката и за събиране и обмен на информация за начина, по който европейските политики се прилагат на регионално, местно и най-близко до гражданите равнище.

Всяка година форумът е с акцент върху различна тема, която се избира въз основа на приноса на организациите на гражданското общество по време на процесите на консултации, предприети през месеците преди проявата. Досега са обхванати теми като безопасни миграционни маршрути, достъп на мигрантите до права и услуги и до ЕС, по-приобщаващ европейски пазар на труда за мигрантите и ролята на младите хора.

ЕИСК вече прие ключови становища по основни теми, свързани с миграцията и убежището, включително относно създаването на Пакта за миграцията и убежището, регламента относно убежището и миграцията, пакета за Съюза на сигурност/пакета за Шенген и плана за действие относно интеграцията и приобщаването за периода 2021—2027 г. Освен това през 2009 г. ЕИСК създаде постоянна група „Имиграция и интеграция“, която допринася за конкретизиране на ролята на ЕИСК като посредник между гражданското общество и институциите на ЕС по въпросите на миграцията, като същевременно се стреми да насърчава развитието на обща европейска политика в областта на имиграцията и интеграцията. (lm)

Хана Ярзабек, испанско-полска документална фотографка, номинирана за европейската награда за въздействие за разследваща журналистика (IJ4EU) за 2024 г., рисува мрачна картина за положението на полско-беларуската граница, където хиляди бежанци се опитват да пресекат Беловежката гора, наречена „Джунглата“.

От Хана Ярзабек

От ноември 2021 г. насам хиляди бежанци, предимно от държави от Близкия изток и Африка, се опитват да прекосят Беловежката гора — последната запазена девствена гора в Европа, намираща се по границата между Полша и Беларус. Гората, наричана „Джунглата“ от някои бежанци, е опасно и трудно място за прекосяване, особено за тези, които не са запознати със суровия климат на Североизточна Европа. Много бежанци остават блокирани в гората дълго време, където те се сблъскват с екстремни условия, като например липсата на храна и вода, и висок риск от хипотермия и смърт през зимата. Ако бъдат заловени от граничната охрана, тези бежанци обикновено са принудени да пресекат обратно границата, което означава да бъдат оставени в гората от страната на Беларус. Често през нощта, без свидетели, като чупят телефоните им, за да не могат да комуникират с външния свят. Тези принудителни връщания, известни като отблъсквания, се случват дори при екстремни условия, без да се правят изключения за бременни жени или хора на ръба на хипотермия, които въпреки това биват експулсирани на територията на Беларус. Някои от бежанците твърдят, че са били обект на подобно отблъскване по няколко пъти, понякога до 17 пъти.

Предишното полско правителство построи гранична стена, с навита бодлива тел най-отгоре и подсилена в основата. Както и при други подобни препятствия, това не успя да попречи на хората да се опитват да влязат в Европа, а вместо това ги излага на други тежки наранявания. Граничната охрана също така е инсталирала в гората камери — капани, за да засичат движения на бежанци и хуманитарни работници. Без бежански лагери, бежанците се крият в гората, за да избегнат отблъскване в Беларус, а нарастващото военно присъствие възпрепятства достъпа до хуманитарна помощ.

От самото начало предоставянето на хуманитарна помощ по тази граница се сблъска със значителни предизвикателства. След като крайно дясното правителство загуби властта през октомври 2023 г., се зароди надежда за промяна на миграционната политика, но насилието, отказите и ограниченият достъп до медицински грижи продължиха. В момента „Лекари без граници“ работи само с трима служители на непълно работно време, които предлагат медицински грижи по 400-километровата граница. Организацията не разполага с постоянна база, за разлика от други гранични региони със сходни миграционни потоци. Те се сблъскват с трудни условия, като често оказват помощ в тъмнината и без подходящо оборудване за точно диагностициране. Адаптират лечението си към условията в гората, като например правят интравенозни инфузии през нощта или предоставят спешна медицинска помощ в тежки случаи, като например спонтанен аборт.

След изграждането на стената, към здравните проблеми понастоящем се добавят и различни видове фрактури, тъй като хората, които се опитват да изкачат и прескочат стената, понякога падат от височина, достигаща до 5 метра. Някои от фрактурите изискват сложни операции и месеци на възстановяване. В тези случаи, както и в случаите на хипотермия, единственото решение е да се повика линейка с ясното съзнание, че човекът ще бъде арестуван и наблюдаван от граничната охрана по време на болничния му престой. След като човекът бъде освободен от болницата, граничните служители решават, въз основа на свои собствени критерии, дали да го изпратят в център за чужденци от затворен тип или такъв от отворен тип. Според това, което ми споделиха няколко интервюирани, има ситуации, при които някои бежанци, след като са приключили престоя си в болницата, са били транспортирани от граничната охрана обратно в гората и са би отблъснати обратно към Беларус, и така цялата история започва отново отначало.

През последните месеци броят на войниците, разположени на полско-беларуската граница, също непрекъснато нараства, което отразява ескалиращото напрежение в региона. През юни 2024 г. мигрант на границата намушка полски войник, който по-късно почина от раните си. В отговор на това новото правителство засили кампанията си за борба с миграцията и въведе закон, който позволява на войниците да използват оръжия, когато сметнат това за необходимо, без да бъдат подвеждани под отговорност за своите действия. Това решение поражда сериозни опасения, особено с оглед на предишни притеснителни инциденти, свързани с използването на сила. Така например през октомври 2023 г. сирийски бежанец беше прострелян в гърба през светлата част на деня и претърпя тежки наранявания. По подобен начин през ноември 2023 г. хуманитарни доброволци съобщиха, че граничната охрана е стреляла по тях без предварително предупреждение, докато са се опитвали да предоставят помощ. Новият закон не само крие риска да нормализира такива опасни практики, но и създава климат на безнаказаност, като допълнително застрашава както бежанците, така и тези, които предлагат хуманитарна помощ. Като предоставя неконтролирана власт на войниците, тази политика подкопава основните права на човека и може да ескалира насилието в един и без това нестабилен граничен регион.

Доналд Туск се опитва да си създаде имидж, че е по-отворен и зачита правата на човека, но въпреки това неговото правителство продължава да поддържа наратива на предишната администрация за представяне на мигрантите на тази граница като заплаха за полското общество, като ги дехуманизира и ги определя като терористи или престъпници. Предишното правителство също така се опита да класифицира хуманитарните помощници като подпомагащи трафика на хора — престъпление, наказуемо с до осем години лишаване от свобода. Изглежда тази политика ще продължи и при правителството на Доналд Туск. На 28 януари 2025 г. петима хуманитарни доброволци, които помогнаха на семейство от Ирак и един египтянин през 2022 г., ще бъдат съдени, с риска да получат същото тежко наказание.

Освен това обявената нова миграционна политика (през октомври 2024 г.) не дава основание за оптимизъм. Буферната зона, въведена през юли миналата година, остава в сила, като сериозно ограничава достъпа на хуманитарните организации, включително „Лекари без граници“, както и на журналистите, като по този начин възпрепятства предоставянето на помощ на бежанците и документирането на нарушенията на правата на човека, извършвани от полските органи.

Най-спорният аспект на тази политика обаче е планът за суспендиране на правото на убежище на тази граница — мярка, която очевидно противоречи на основните права на човека, признати в цяла Европа. Освен това тази политика ще има сериозни последици за местното население в граничния регион. Въпреки това тя беше разработена без предварителна консултация с тях или с хуманитарни организации. Тези организации, които неуморно работят за предоставяне на помощ, също така събраха критични знания за положението, нуждите на бежанците, които се опитват да преминат, и предизвикателствата, пред които са изправени. Пренебрегването на тези наблюдения не само подкопава хуманитарните усилия, но и рискува да изостри и без това бедственото положение.

Настоящият разследващ репортаж беше изготвен с помощта на безвъзмездни средства от фонд „Разследваща журналистика за Европа“ (IJ4EU).

Хана Ярзабек е испанско-полска документална фотографка, установена в Мадрид, с опит в областта на политическите науки и като политически анализатор за агенции на ООН. Нейната работа се съсредоточава върху теми като дискриминацията, половата идентичност, сексуалното многообразие и миграционните потоци по източните граници на ЕС с чувствителен подход и уважение. Нейни творби са публикувани в големи издания като Ел Паис и Нюсуик Япония, показвани са на изложби по света и са удостоени с многобройни награди, включително номинация за европейската награда за въздействие IJ4EU за 2024 г. и наградата Лайка Оскар Барнак за 2023 г.

Снимка от проекта „Джунглата“:

Траншейното стъпало — гъбична инфекция, която засяга краката — е един от най-често срещаните здравословни проблеми сред бежанците, които се опитват да пресекат Беловежката гора (октомври 2022 г.). 

Barbara Matejčić, a freelance journalist from Croatia, has had the 'List of Refugee Deaths' - a record of people who tried to reach safety in the EU from 1993 to present day - printed out on her desk for a long time. This 'catalogue of refugee despair and the cruelty of Europe's border regime' has served as a reminder that she needs to do something about it. In 2024, she took part in a major award-winning cross-border journalism project that confirmed over 1 000 unmarked graves of migrants across Europe over the last decade. Her story Unmarked monuments of EU's shame in Croatia and Bosnia chronicles state-linked deaths along the treacherous Balkan route.

By Barbara Matejčić

As I write this, on 13 January, in Zagreb, the odds are high that someone out there on the so-called Balkan route is dying. The temperatures are below freezing; the rivers are icy, swollen, and fast-flowing, and the mountains and forests are covered in snow. People have no other way to reach the European Union and ask for asylum, so they take high-risk routes. And they do not die 'only' because they drowned, fell fatally or froze to death. They also die because the police shoot at the boats in which they cross rivers, as happened to 20-year-old Arat Semiullah from Afghanistan, whose funeral prayer I attended in Bosnia and Herzegovina. They also die because the police refuse to respond to their repeated cries for help, as in the case of three minors from Egypt who froze to death in a Bulgarian forest in late 2024.

The root of my journalistic work on migrant deaths along the Balkan route lies in the 'List of Refugee Deaths’,  compiled by UNITED, a European network of activists and non-governmental organisations. The list documents information from 1993 to the present, about who has died, where, when, how and under what circumstances, while trying to reach Europe or somewhere within Europe. Many of those on the list were refugees fleeing the wars in the former Yugoslav countries. Eleven-year-old Jasminka from Bosnia died in 1994 after her Roma family was set on fire in a refugee centre in Cologne. Lejla Ibrahimović from Bosnia took her own life on 4 December 1994 in Birmingham after the British Interior Ministry refused to grant a visa to her husband Safet. Many people on the list tragically died by suicide.

Many did so after their asylum applications were refused, or before they were due to be deported from the European country they had managed to reach or in protest of the long wait for their asylum requests to be resolved. In the summer of 1995, Todor Bogdanović from Yugoslavia was shot by French police in the mountains near the border with Italy. He was eight years old. Refugees from former Yugoslav countries crossed the borders with documents and received protection in European countries, similar to Ukrainian refugees since the war in Ukraine began. But even then, some could not cross the border legally and tried to reach safety in Western Europe by any means they could, just as non-European refugees have done over the past decade. We don't know about those deaths from the 1990s, just as we don’t know much about the ones happening today.

Twelve years ago, I printed out that list, and it has been sitting on my desk ever since as a reminder that I need to do something about it. For me, no photograph, no text, no documentary about refugees is as heart-wrenching as that bare list of dead people. Those densely written pages are a catalogue of refugee despair and the cruelty of Europe's border regime.

As a reporter, I have covered various aspects of migration, including illegal pushbacks and police violence, particularly by the Croatian police, over the past decade. I started focusing on deaths in 2023. I toured cemeteries with activists in Croatia and Bosnia and Herzegovina, sent hundreds of inquiries to state bodies, spoke to the loved ones of the deceased. It is the activists, not the police, that migrants call when their life is in danger. It is the activists who help relatives find those who have disappeared after losing contact with them. It is activists who try to identify the dead, and put up permanent gravestones. This network of compassionate people does the work that should be done by institutions.

The text Unmarked monuments of EU's shame in Croatia and Bosnia is part of what I published, and it was created as part of an international journalistic investigation into migrant deaths at the external borders of the European Union, which I conducted together with colleagues from Greece, Italy, Spain, and Poland. The series titled 1000 Lives, 0 Names: The Border Graves Investigation won the 2024 Special Award European Press Prize and Investigative Journalism for EU Impact Award (IJ4EU). 

Based in Zagreb, Croatia, Barbara Matejčić is an award-wining freelance journalist, non-fiction writer, editor, researcher and audio producer focused on social affairs and human rights in the Balkan region. She has won several awards, including the Investigative Journalism for Europe award (2024) and the European Press Prize (2024). The Croatian Journalists’ Association named her best print journalist in Croatia for her features about post-war societies in Croatia and Bosnia and Herzegovina. She writes for Croatian and international media and produces multimedia projects. She lectures in Journalism Studies at the University of VERN in Zagreb. You can find out more about Barbara's work at barbaramatejcic.com  

ВКБООН, Агенцията на ООН за бежанците, изразява готовността си да подкрепи сирийците, които смятат, че е безопасно да се завърнат у дома. За всички останали обаче тя съветва да не се прибягва до принудителни връщания в държава, белязана от политическа несигурност и изправена пред една от най-тежките хуманитарни кризи в света, в която до 90 % от населението живее под прага на бедността, пише Жан-Никола Бьоз от ВКБООН.

От Жан-Никола Бьоз

В условията на бързо променящия се политически пейзаж в Сирия след падането на президента Башар ал-Асад дебатът около най-голямото бежанско население в света заема централно място в цяла Европа.

Все по-голям брой държави от ЕС спират вземането на решения по молби за убежище за сирийци, като някои обявяват инициативи, които включват чартърни полети и финансови стимули или „бонуси за връщане“, за да насърчат бежанците да се върнат у дома. Твърди се, че други дори планират да депортират сирийци, които понастоящем се намират на тяхна територия, независимо от статута на молбите им за убежище.

За да могат държавите от ЕС да вземат информирани решения за предоставяне на убежище, те трябва да преценят дали е безопасно за сирийците, които понастоящем пребивават в Европа, да се завърнат в Сирия. Предвид бързо променящата се ситуация на място понастоящем е невъзможно да се направят окончателни преценки по отношение на безопасността. Обстановката по отношение на сигурността в Сирия продължава да бъде несигурна, докато страната се намира между възможността за мир и помирение и риска от по-нататъшно насилие.

Милионите сирийски бежанци, живеещи извън страната си, са изправени пред въпроса какво означават събитията в родината им за собственото им бъдеще. Те се питат дали Сирия ще бъде безопасна за тях. Ще бъдат ли зачетени правата им? За някои от тях перспективата за връщане може да изглежда по-осъществима, но за други продължават да съществуват сериозни опасения.

Какво е бъдещето за лицата, принадлежащи към етнически или религиозни малцинства, които имат различни политически възгледи или се идентифицират като част от общността на ЛГБТК + в днешна Сирия? Отговорът все още е неясен.

За онези от тях обаче, които смятат, че е безопасно да се завърнат, трябва да зачитаме тяхната преценка и евентуално да им помогнем да се върнат и реинтегрират в своите общности на произход. За всички останали обаче ВКБООН препоръчва да не се прибягва до принудителни връщания поради настоящата нестабилност и политическа несигурност в страната.

Принудителното репатриране от Европейския съюз би нарушило правата на сирийците като бежанци, като ги изложи на опасност от сериозни и непоправими вреди при завръщането им.

Продължаващото въоръжено насилие в различни части на Сирия, съчетано с несигурност относно начина, по който новите власти ще отговорят на нуждите на населението, особено на уязвимите групи, за много хора прави преждевременно да обмислят завръщането си. Важно е да се зачита преценката им по този въпрос. Поради това държавите — членки на ЕС, заедно със съседните на Сирия държави, които щедро са приели повечето сирийски бежанци в продължение на повече от десетилетие, трябва да продължат да спазват ангажимента си за предоставяне на закрила на сирийците на територията си.

От 1,1-те милиона вътрешно разселени лица в резултат на ескалацията на военните действия в края на ноември, приблизително 627 000 души остават новоразселени, 75 % от които са жени и деца.

Преждевременното връщане създава значителни рискове, не на последно място подхранва цикъл на разселване — както в Сирия, така и през границите — който в крайна сметка води до задълбочаване на кризата.

Освен масовото разселване Сирия е изправена пред една от най-тежките хуманитарни кризи в света. Големи части от инфраструктурата на Сирия са разрушени по време на конфликта, включително болници, училища и жилища. Повечето бежанци нямат домове, в които да се завърнат. Много региони все още изпитват недостиг на храна, чиста вода и медицински грижи. Липсата на основни услуги, икономически възможности и безопасност затруднява завърналите се лица да изградят отново живота си по устойчив и достоен начин. Цели 90 % от населението на Сирия живее под прага на бедността.

През последните няколко седмици доброволните връщания на сирийци от Ливан, Турция и Йордания значително се увеличиха, като предварителните оценки показват 125 000 или около 7 000 на ден. Въпреки че тези връщания се основават на индивидуален избор, ВКБООН се ангажира да подкрепя онези, които решават да се завърнат сега.

Докато много сирийци в Европа и съседните на Сирия страни се чудят дали е безопасно да се завърнат и какви основни услуги и възможности за повторно изграждане на живота си могат да намерят там, те очакват с нетърпение да се съберат отново с близките си. Поради тази причина много от тях желаят да се завърнат у дома за кратко, за да оценят ситуацията на място. Те трябва да могат да направят това, без да се страхуват да загубят статута си на бежанци в Европа. Тези кратки посещения са от съществено значение, за да могат хората да вземат информирани решения, които ще доведат до по-добри резултати, включително безопасно и трайно връщане.

Търпението и предпазливостта са от съществено значение, тъй като сирийците очакват подходящите условия за безопасно завръщане и успешна реинтеграция в своите общности. ВКБООН е готов да подкрепи многобройните сирийци, които обмислят да се завърнат у дома. След години на разселване това би могло да бъде дългоочаквана възможност за мнозина да прекратят бежанското си пътуване и да намерят трайно решение, като се завърнат в Сирия. Европейският съюз и ВКБООН, които подпомагат сирийците през целия период на изгнание, ще продължат да ги подкрепят при завръщането и възстановяването на новата Сирия.

Жан-Никола Бьоз е представител на ВКБООН в ЕС, Белгия, Ирландия, Люксембург, Нидерландия и Португалия. Преди това е бил представител в Ирак, Йемен и Канада. Той има повече от 27 години професионален опит в ООН по места и в централата в областта на правата на човека, опазването на мира и закрилата на детето.

Приветстван като исторически крайъгълен камък, когато беше приет през май 2024 г., новият пакт на ЕС за миграцията и убежището трябва тепърва да се докаже. Преодоляването на предизвикателства през 2025 г. няма да бъде лесно: присъщата сложност на Пакта и краткият срок за неговото прилагане ще изискват предпазливост и намирането на разумни баланси в изключително несигурния геополитически контекст — анализ на Камий Льо Коз от Института за миграционна политика, Европа

В началото на 2025 г. възникват належащи въпроси относно бъдещето на миграционните политики в Европейския съюз (ЕС). С плана си за изпълнение на новия пакт за миграцията и убежището новата Европейска комисия определи ясен курс, но променящите се обстоятелства застрашават да отклонят политическата насоченост и ресурси другаде. Несигурността се засилва още повече от предстоящите избори в Германия, наред с последиците от падането на режима на Асад и непредвидимия ход на войната в Украйна. Дискусиите относно моделите за възлагане на дейности на външни изпълнители продължават, но тези усилия често изглеждат като изолирани политически маневри, а не като градивен елемент на съгласувана европейска стратегия. Междувременно миграцията продължава да бъде използвана като оръжие на полско-беларуската граница, което създава все повече и повече нарушения на правото на ЕС. Тази година ще бъде от основно значение, за да се определи дали Европейският съюз е в състояние да възприеме подход, който насърчава доверието и осигурява така необходимите колективни действия, или ще бъде изправен пред по-нататъшна разпокъсаност.

През май 2024 г. много европейски политици приветстваха приемането на пакта като исторически крайъгълен камък след години на трудни преговори. Това споразумение в навечерието на европейските избори беше свидетелство за способността на Европа да се обедини, за да се справи с някои от най-сложните предизвикателства, пред които е изправена. В основата на целите на Пакта бяха да се намали напрежението във връзка с отговорността и солидарността, да се сложи край на усещането за постоянна миграционна криза и да се хармонизират несъответствията в процедурите за предоставяне на убежище в държавите членки. Въпреки че новата рамка до голяма степен се основава на съществуващата система, тя въвежда по-строги мерки като систематичен скрининг, подобрени процедури за предоставяне на убежище и връщане на границите, както и изключения от общите правила по време на криза. Пактът също така гарантира по-голяма европеизация, която включва задължителна солидарност, засилена роля на институциите и агенциите на ЕС и по-засилено финансиране и надзор от страна на ЕС.

Това повишаване на доверието в ЕС по отношение на съюзното управление на миграцията обаче би могло да бъде краткотрайно, ако европейците не успеят да приложат новите правила до май 2026 г. Този кратък срок е изключително предизвикателен, тъй като Пактът изисква създаването на сложна система, мобилизирането на ресурси и набирането и обучението на персонал, особено за държавите членки на първа линия. Въпреки че държавите членки са разработили национални планове за действие, голяма част от тази работа е извършена при закрити врата, като липсват политически послания. Тази разлика представлява все нарастващ риск, тъй като политическото ръководство е от решаващо значение за поддържането на крехкото равновесие на равнището на ЕС.

Освен това прилагането на новата система изисква сформирането на коалиции между заинтересованите страни. Националните органи в областта на убежището са от основно значение за превръщането на сложните законодателни текстове в практически рамки, като агенциите на ЕС — по-специално Агенцията на ЕС в областта на убежището, вече играят ключова роля в този процес. Също толкова важно е участието на неправителствени организации, за да се използва техният експертен опит и да се осигури достъп до правни консултации и надзор на новите процедури, наред с другото. В подкрепа на тези усилия е необходим подход, основан на по-тясно сътрудничество, включително редовни консултации, стабилни механизми за обмен на информация и оперативни работни групи, които заседават редовно.

Междувременно беше поставен силен акцент върху стратегиите за екстернализиране, които се разглеждат във все по-голям брой европейски столици като решения на миграционните предизвикателства пред ЕС. Споразумението между Италия и Албания предизвика многобройни дебати относно потенциала на това споразумение за по-добро управление на смесените миграционни потоци, като позиционира Джорджа Мелони като водеща фигура в тази област в цяла Европа. Въпреки това споразумението все още не е дало резултати. То си остава двустранно споразумение, от което са изключени други европейски партньори. Междувременно други правителства предлагат други алтернативни модели, като например центрове за връщане, и начини за интегрирането им в в подход, обхващащ целия ЕС.

Именно този въпрос за „връщането“ ще бъде в центъра на политическия дебат през следващите месеци. Всъщност част от Пакта се основава на по-бързото обработване на връщанията, по-специално за лицата, които подлежат на гранични процедури за връщане в държавите на първа линия. Комисията и държавите членки търсят решение на този належащ въпрос, като същевременно оставят място за пилотни центрове за връщане. През март се очакват предложения за преразглеждане на Директивата относно връщането. Като се има предвид краткият срок, съществува риск европейците да не могат да обмислят в достатъчна степен придобития практически опит, въпреки че през последното десетилетие бе постигнат напредък в области като информационни дейности, консултации, подкрепа за реинтеграция и взаимно обучение на равнището на ЕС. Освен това Европа трябва да действа разумно, тъй като опитите ѝ с модели за екстернализиране могат да навредят на отношенията ѝ със страните на произход и да отслабят позицията ѝ като цяло.

Извършването на този труден балансиращ акт в изключително несигурна среда превръща прилагането на Пакта в тест не само за управлението на миграцията, но и за европейския проект в по-широк смисъл. По-специално, положението на полската граница илюстрира предизвикателствата при спазването на задължителните разпоредби под натиска на враждебен съсед. По отношение на Сирия и Украйна европейските столици трябва да бъдат подготвени за непредвидени събития. През следващата година ще бъде от решаващо значение да се насърчава силно лидерство на равнището на ЕС, за да се прилагат нови правила и да продължи проучването на иновативни пътища, които са в съответствие с съвместния подход и го укрепват. Това изисква усилията да се съсредоточат върху изграждането на устойчиви партньорства с приоритетни държави и избягването на отклоняването на ресурси чрез политическо маневриране.

Камий Льо Коз е асоцииран директор в Института за миграционна политика, Европа — изследователски институт със седалище в Брюксел, който работи за повишаване на ефективността на управлението и интеграцията на имигрантите, предоставяне на убежище, както и за създаване на по-добри условия за новопристигналите, семействата с имигрантски произход и приемащите общности.

Етническият и социалният произход никога не трябва да бъдат пречки пред успеха, пише Евги Садеги, изпълнителен директор на Schotstek, организация със седалище в Хамбург и Берлин, която насърчава равните възможности и културното многообразие в професионалния свят. Уникалните стипендиантски програми на Schotstek имат за цел да подкрепят интелигентни, амбициозни и мотивирани млади хора с мигрантски произход по пътя им към ръководни позиции в областта на научните изследвания, бизнеса и обществото. Като им помага да изградят солидни мрежи и да придобият подходящите умения, Schotstek дава възможност на талантливи студенти и млади специалисти да реализират пълния си потенциал.

От Evgi Sadegie

Германия е разнородна в културно отношение страна, но това все още почти не намира отражение в ръководните длъжности, заемани в икономическите, научните, културните и политическите среди. Хората с мигрантски произход често са изправени пред пречки, които изострят социалните неравенства, оставят неизползван потенциала за иновации и подкопават социалното сближаване. Предразсъдъците, неравенството по отношение на образователните възможности и липсата на ролеви модели и мрежи възпрепятстват кариерното развитие на голям брой талантливи хора.

Schotstek е основано през 2013 г. от Зигрид Беленберг и приятели. Зигрид Беленберг е адвокат и в продължение на много години се ангажира с насърчаването на социалната справедливост и многообразието. Заедно с хора със сходни възгледи тя създава Schotstek, чиято цел е да проправя пътя към ръководни постове за интелигентни, амбициозни и мотивирани млади хора с мигрантски произход. Зигрид Беленберг подкрепя талантливи стипендианти, които ще станат бъдещи първопроходци и новатори и създатели на политики. В продължение на много години е напълно отдадена на ръководенето на програмата на изцяло доброволна основа.

Schotstek е дружество с нестопанска цел, подпомагано чрез дарения и съвместни инициативи с други дружества. Програмата се ползва от силна подкрепа от мрежа от партньори, консултативни органи и приятели — високопоставени лица, отговорни за вземането на решения от широк кръг сектори и култури. Заслужава да се отбележи по-специално, че трима от седемте партньори и настоящият управителен директор са бивши възпитаници на програмата „Schotstek“. Това показва, че Schotstek прехвърля все по-голяма отговорност на талантите, които подкрепя, което означава, че оказва трайно въздействие.

Schotstek предлага уникална подкрепа на студенти и млади специалисти посредством две паралелни програми. Групите включват до 25 студенти всяка година в Хамбург и до 20 млади професионалисти в Хамбург и Берлин. След двугодишна задължителна програма участниците остават в мрежата и могат да вземат участие в прояви.

В основата на Schotstek стои изграждането на солидни мрежи: много млади хора с мигрантски произход нямат достъп до професионалните и социалните връзки, които са от решаващо значение за възможностите за професионално развитие. Schotstek ги свързва с бивши възпитаници, консултативни органи и експерти от света на бизнеса, науката, политиката, културата и обществото. Редовни прояви като тематични вечери и разговори с водещи фигури насърчават обмена и разширяват техните хоризонти. Тези връзки разкриват възможности за професионално развитие и създават общност, която дава възможност за дългосрочна подкрепа и взаимна помощ по пътя към успеха. Понастоящем бившите възпитаници играят ключова роля, като споделят своите знания и мрежи и непрекъснато разширяват обхвата на Schotstek.

Schotstek предлага семинари и наставничество, които специално подготвят участниците за заемане на ръководни позиции. Обучението засилва ключови компетентности като комуникационни умения, самоувереност и лидерство. Участниците получават и индивидуална подкрепа чрез наставничество. Те биват свързвани с опитни специалисти и ръководители, които могат да предоставят ценна информация за професионалния свят, да ги подкрепят при планирането на кариерата им и да им помогнат да се справят с професионалните предизвикателства. Наставниците действат като модели за подражание, насърчавайки участниците да преследват професионални цели и да преодоляват пречките.

Друга специфична характеристика на програмата „Schotstek“ е насърчаването на участието в културния живот. Участниците посещават музеи, театри, опери, галерии и други културни институции. Това укрепва образованието в областта на културата, личностното развитие и идентифицирането им с градовете, в които живеят. Този опит разширява перспективите на стипендиантите и насърчава чувството за принадлежност.

Schotstek се стреми да насърчава многообразието на управленско равнище. Произходът и социалният произход вече не следва да бъдат пречки пред успеха. От създаването си програмата вече е подкрепила стотици млади хора, като над 240 участници и бивши възпитаници остават активни. Много от тях участват в Консултативния съвет на бившите възпитаници, действат като посланици, подкрепят работата в социалните медии или споделят своя опит като приятели или наставници. Всеки, който е бил стипендиант на Schotsteker, остава постоянен участник в мрежата — модел, който позволява траен успех. Разширяването на програмата до Берлин през 2023 г. показва, че концепцията Schotstek може да бъде приложена успешно и в други градове.

Schotstek е нещо повече от програма за подкрепа — това е движение, което показва по впечатляващ начин как може конкретно да се насърчават и да се дава видимост на примери за успешна реализация на многообразието. Schotstek разкрива и създава възможности, които надхвърлят индивидуалния успех. Тя е пример за това как Германия може да използва пълноценно своя потенциал като страна на имигранти. Насърчавайки изключителни таланти и премахвайки пречките, програмата играе решаваща роля за изграждането на по-справедливо и ориентирано към бъдещето общество — нещо, което е от съществено значение в един глобализиран свят.

Евги Садеги, с магистърска степен по туркология, е управляващият директор на Schotstek gGmbH и самата тя е бивша възпитаничка от випуск 2014. Преди да заеме настоящата си длъжност, тя е ръководила проекта за наставничество „Yoldaş“ на Гражданската фондация в Хамбург, който подпомага деца от турскоговорящи семейства в неравностойно социално-икономическо положение, насърчавайки равните възможности в друг важен аспект на спектъра на равенството. С богатия си опит в управлението на проекти, по-специално в областта на наставничеството и междукултурното сътрудничество, тя е активно ангажирана в насърчаването на многообразието и интеграцията в обществото.

Алмир Ходжай, албански имигрант в Гърция, понастоящем говори гръцки толкова добре колкото и майчиния си език. След повече от 30 години в Гърция той се чувства част от страната, но адаптирането към гръцкото общество, където думата „албанец“ се използва дори като обида, не беше лесно. Това е неговата лична история.

Роден съм в малко село в окръг Вльора, където живях до навършване на дванадесет години. Семейството ми се премести в Тирана, но през 1997 г. взех трудното решение да потърся по-добро бъдеще в Гърция. По това време, след отварянето на границите, беше обичайно албанците да търсят безопасност в Гърция, тъй като се смяташе, че сухопътните граници улесняват преминаването. Прекосих границата пеша осемнадесет пъти. Страхувах се от морето. Спомням си дори последния си преход от пет дни до Верия, където въпреки непрестанния дъжд бях невероятно жаден. Когато в крайна сметка поех пълна чаша вода в ръката си, тя не беше достатъчна, за да утоли жаждата ми. Така започна животът ми в Гърция. С пълна чаша вода в ръката ми.

Първият ми контакт с държавата се състоя, когато бях на 15 години и за първи път прекосих границата тайно с приятели. Дори не ни мина през ум, че правим нещо незаконно. Ако можех да летя до Гърция, щях да го направя. Гърция, нейният език, митология и история бяха особено привлекателни за мен. През лятото работих усилено, опитвайки се да подкрепям семейството си. Окончателното ми преместване в Гърция беше изпълнено с предизвикателства: правна несигурност, расизъм и проблеми с интеграцията. Ясно си спомням един инцидент в началото. Бях там незаконно, без застраховка, не знаех езика — и счупих зъб. Единственият вариант беше да го извадя сам, издърпвайки го пред огледало с клещи, които използвах за работа. Устата ми беше пълна с кръв.

Адаптирането към гръцкото общество не беше лесно. Като мигрант от първо поколение се чувствах като чужденец — сякаш непрекъснато имах кръв в устата си. Бях там незаконно и се страхувах да изляза на разходка или да отида в кафене. Преживях расизъм навсякъде, в много форми. Веднъж един баща заплаши малкото си дете, че ако не стои кротко, ще накара албанеца да го изяде. Не ми разрешаваха да влизам в кафенета, клубове и други места, на някои от които, когато отидох за пръв път, дори беше окачена табела „Не се допускат албанци“. Наричаха ни мръсни, защото бяхме от различна религия. Сега отношенията между гърци и албанци са по-добри, въпреки че продължават да съществуват стереотипи. В Гърция думата „албанец“ дори се използва като обида. Имаше расизъм и все още го има, но сега той е по-слаб. Времената се промениха. Въпреки това расизмът все още съществува, засилван от финансовите трудности и липсата на образование.

Предразсъдъците и дискриминацията са дълбоко вкоренени и често водят до крайни политически и социални модели, които се разрастват и достигат дори до Европейския парламент. Това е тъжно и въпреки че положението се подобри, това продължава да бъде реалност. Има обаче надежда за по-младите поколения. Нашите деца ще имат по-добри шансове да бъдат напълно приети. Такъв е случаят и с 12-годишната ми дъщеря.

Понастоящем, работейки като строителен предприемач, гледам назад със смесени чувства. Трудностите при адаптирането и липсата на приемане, които преживях, бяха ежедневна реалност. Въпреки това, преодолявайки тези предизвикателства, развих по-задълбочено разбиране за живота и значението на интеграцията.

Албания остава завинаги част от мен. Спомням си ясно годините на комунистическия режим. Това беше време на параноя, страх, несигурност и крайна бедност. Падането на режима доведе до облекчение, но и до нови проблеми като безработица и престъпност. Тези преживявания ме оформиха като личност и ме научиха да ценя стабилността и свободата, които намерих в Гърция.

В личен план се чувствам свързан с Гърция. Въпреки че сърцето ми остава в моето село в Албания, животът ми е тук. Гръцкият ми е също толкова добър, колкото майчиният ми език. Моите преживявания, битки и постижения ме карат да се чувствам част от тази страна. Надявам се, че с времето гръцкият народ ще ни приеме напълно и ще признае нашия принос към обществото.

Миграцията е тест, изпълнен с предизвикателства, но и с възможности, и като албански мигрант в Гърция нямаше начин да го избегна. Моята история е история, изпълнена с предизвикателства, адаптация и надежда.

Смятам, че през следващите години ще продължа живота си в Гърция, която е моят дом, а Албания ще стане пълноправен член на Европейския съюз. Сега той е родина за всички нас.

Алмир Ходжай е на 47 години. Той живее и работи в Триполи, малък град на гръцкия полуостров Пелопонес. Той има 12-годишна дъщеря. Любимият му град е Берлин. Той говори и пише свободно на гръцки език и е превел на гръцки език книгата „Сагата на утринните звезди“ на албанския автор Руди Еребара. Книгата беше отличена с Наградата за литература на Европейския съюз през 2017 г. и описва трагедията на албанския народ през 20-и век. Въпреки че историята се развива през миналия век, същността на тоталитаризма, фашизма и ирационализма за съжаление продължава да е актуална и днес в „по-модерни“ форми.