През последните месеци живях с тревогата дали ЕС ще успее да се справи с тази криза по начин, който отговаря на първоначалния му проект и структура, които се основават на определени ценности, единен пазар и валутна зона, в която участват повечето от неговите държави членки. Желанието ми беше си дадем сметка, че парите, както е посочил Аристотел, са основен елемент на чувството за колективна принадлежност. Прекарах много часове в препрочитане на книги относно несполучливия отговор на Съюза на кризата от 2008 г., анализирах статии и предложения относно спешната необходимост да се отговори на тази толкова разрушителна криза по друг, по-бърз и най-вече по-съгласуван и с дългосрочна визия начин, както и в обменяне на мнения с приятели и ръководители на синдикалната организация, в която членувам. С оглед на настоящата ситуация е наложително да се сложи край на догмата за радикални мерки за строги икономии, която е в сила от няколко десетилетия, и да се създаде положителна връзка между фискалната и паричната политика. Писах също така за това, което според мен следва да бъде направено в политически и икономически план, за да не закъснее с действията си ЕС и да пропусне прехода към федерален съюз. По този начин се опитах да дам своя принос за поддържането на тази посока.

Естествено, предполагам като всички други четох и размишлявах относно това какво ще бъде положението след първоначалната борба срещу пандемията. В най-лошия случай изходът от изолацията би могъл да се насочи към основани на идентичността и авторитарни подходи, към вид скрита война на всички срещу всички в публичната сфера, прокламирана вече от неолиберализма в индивидуалната сфера; или обратно, изходът от пандемията би могъл да се насочи към глобализация с по-многостранно управление, по-хуманна и по-справедлива в социален план.

Кризата, от своя страна, показа по неоспорим начин цената на липсата на демократично планиране – не само в областта на здравеопазването, но и в промишлеността, наред с други сектори – и упадъка на съзнанието за общото благо като последствие от неолиберализма, една идеология, превърнала се почти в религия, която подкова устоите на социалната държава. Тази криза ясно показа, че всички колективни блага — от здравеопазване, през инфраструктурата до образованието — са истинското богатство на нациите, което трябва да бъде спасено и защитено.