Все още не мога да забравя деня, когато започна ограничението на обществения живот – петък, 13 март. Атмосферата по улиците на Линц беше необичайно напрегната. Сякаш имаше нещо във въздуха – току-що беше започнала изолацията.

Като цяло ситуацията изглеждаше нереална. Струваше ни се, че вечно ще стоим у дома, и започнахме с почистване на домовете си. От една страна, всичко беше заплашително и хората се оттеглиха от публичното пространство, от друга страна във виртуалното пространство цареше оживление с много хумористични постинги, вероятно за да се справим по-добре с положението. Дългите телефонни разговори с роднини и приятели бяха основно на една тема: коронавируса. За мене разходките с кучето бяха особено важни, без тях щях да се срина. Тъй като хубавото време привличаше навън още много други хора, проучих нови, по-далечни маршрути, за да спазваме разстояние. Впечатляваше ме беше звукът на трамвая, който иначе се губи в шума на трафика, и спокойствието от Дунава.

Работата от вкъщи ми напомни за студентските години, когато също учех или работех у дома. Новото беше, че всичко премина в света онлайн. Постепенно започнах да вписвам в календара си онлайн срещи, онлайн прояви и дори часове за телефонни обаждания. И без това многобройните съобщения по електронната поща станаха още по-многочислени, а в компютъра си записвах все повече различните видове телеконферентни приложения. Професионалният ми обмен с хора, които са на хиляди километри от мене, беше също толкова оживен колкото и с хората, живеещи на другата пресечка.

В края на май в Австрия изолацията постепенно, макар и с някои проблеми, беше отменена. Често се колебаех какво е или ще бъде разрешено. Връщането към света „навън“ първоначално изискваше свикване, още повече, че е различен от предходния. В него доминират дезинфектанти, правилата за отстояние, маските, предпазните шлемове и др. Но преди всичко се радвам, че отново имам реален контакт с хората.