Интервю с Джузепе Гуерини

Г-н Гуерини, как прекарвате тези трудни дни?

Усещам много силен натиск, както от гледна точка на работното натоварване, така и в личен и емоционален план. Живея в Бергамо, тоест в епицентъра на епидемията в Италия, и чувството, че си погълнат и затрупан от страданието и големия брой починали хора е потискащо и създава непрекъсната тревожност и чувство за безпомощност. Всеки от нас има сред приятелите, колегите или познатите си някой починал или борещ се за живота си в интензивните отделения.

 

Като председател на сдружение на кооперации, по какъв начин работите на първа линия?

Поради ролята, която играя, се сблъсквам лично с множеството неотложни ситуации, с които кооперативните предприятия, които представлявам, се налага да се справят от 23 февруари насам, когато разбрахме,че вирусът се разпространява, и трябваше да вземем решения в обстановка на голяма несигурност по отношение на поведението, което трябва да се възприемем спрямо многобройните служби, които управляваме. Нашите кооперации в Бергамо осигуряват работа на над 9 000 работници в социалните и здравните услуги и управляват услуги за предоставяне на грижи и помощ в домашни условия, домове за настаняване и за дневни грижи за възрастни хора и хора с увреждания. В някои случаи решихме да преустановим дейността, но след това получихме заплахи от местните власти, които настояваха за непрекъснатост в предоставянето на услугите. Преживяхме моменти на голямо напрежение. През следващите дни и седмици напрежението и тревожността се увеличаваха непрекъснато, беше ужасна и френетична надпревара за осигуряване на средства за защита на нашите работници, заедно със загрижеността да гарантираме непрекъснатостта на някои услуги за предоставяне на грижи и помощ, в условия на недоимък на средства и инструменти и в страх, че работниците и потребителите могат да се разболеят. За съжаление този страх се оказа трагично истински и основателен, особено в домовете за възрастни хора. 

 

Следователно кооперациите продължиха дейността си или някои се оказаха принудени да я прекратят?

Всъщност, освен на „фронта“, който ви описах, се наложи да се справяме и със ситуацията, породена от факта, че множество дейности трябваше постепенно да бъдат прекратени: започнахме с училищата и образователните дейности, и полека-лека и други сектори трябваше да спрат работата си. По тази причина се оказахме с над 180 кооперации, на които се наложи да активират „социални амортисьори“ за близо 2 500 души. Тези кооперации днес са изложени на големия риск да не успеят да подновят дейността си: в секторите на туризма и на културата кризата е опустошителна. Същото се отнася и за кооперациите за преработка на селскостопански продукти и за тези от производството. По тази причина, като председател на сдружение на кооперации трябва да се справям, от една страна, с кризисните проблеми на тези, които се задъхват от огромното работно натоварване в сектора на полагането на грижи и основните услуги, и са силно изложени на риск от заразяване, и от друга страна, със страха и напрежението на хората, останали без работа.

 

Какво се оказа работещо решение от действията в отговор на кризата, породена от коронавируса?

Това, което проработи, поне в нашия случай, беше силният тласък на солидарност и големият капацитет за реакция на местните общности, доброволческите сдружения и всички социални организации, които направиха изключителни неща както за събирането на даренията, така и за осъществените дейности. Самоотвержеността на социалните и здравните работници беше невероятна. Не само лекарите и медицинските сестри, но и голям брой възпитатели и болногледачи предоставиха услуги с цената на големи лични рискове. Към това трябва да добавим и общата мобилизация. В рамките на 10 дни в град Бергамо (но също и в други градове) бяха създадени полеви болници, като се използваха панаирните палати, и изграждането им беше осъществено благодарение на силната мобилизация на доброволците, които работиха безвъзмездно ден и нощ. Управлението е осигурено до голяма степен от лекари и медицински сестри от НПО, а финансирането беше подпомогнато от даренията. В Бергамо само за няколко дни оборудвахме три хотела с над 300 легла, в които бяха настанени пациентите, изписвани от болниците, веднага щом се стабилизират, за да може в отделенията да се освобождават легла. В тези хотели грижите за пациентите се осигуряват от нашите социални кооперации. Това беше огромно усилие, но е важна услуга.

 

А какво не проработи?

Това, което не проработи е най-вече на институционално равнище, институциите не успяха да вземат навременни и ясни решения и не успяха нито да планират, нито да действат в спешната ситуация хармонизирано, затова местните и регионалните администрации и националното правителство взеха противоречиви решения. Администрацията твърде много се грижеше за утвърждаването на собствената си власт и за избягването на отговорностите, които в твърде много случаи бяха стоварени върху предоставящите услугите. Като цяло тази ситуация беше наблюдавана в различна степен не само в Италия и в Бергамо, но донякъде във всички западни страни. 

 

Как да си обясним това поведение от страна на различните административни равнища?

Мисля, че всички подцениха случващото се в Китай, сякаш ние, жителите на Западния свят, се чувствахме по-висши, защото разполагаме с развита здравна система, с авангардни технологии и ултрамодерни болници. Сякаш в съзнанието на твърде много лидери, но също и на началници на предприятия и граждани, съществуваше убеждението, че западният стил на живот и предположението, че може да се разчита на болници и здравни заведения на високо равнище, щяха да ни защитят. През първите дни след избухването на епидемията в Ломбардия тези, които алармираха тревожно бяха обект на присмех. Може би най-емблематичното изречение, разкриващо това усещане на „превъзходство“, е заявеното от един италиански областен управител, който, обвинявайки китайците „в лоша лична хигиена и ядене на живи мишки“, изрази схващане, широко разпространено сред всички слоеве на западното население. Под различни форми това отношение можеше да се наблюдава до преди няколко дни и при други политически лидери в Европа и в света. Болниците, които предоставят изключителни и иновативни здравни услуги, като например многобройни трансплантации на органи и най-модерни терапии за лечение на онкологични заболявания, всъщност се оказаха извънредно уязвими и в риск от срив, причинен от вирусна епидемия, която можеше да бъде по-добре овладяна, ако беше държана възможно най-далеч от болниците. Поне тук в Бергамо, не по своя вина, болниците станаха центровете за разпространение на епидемията. 

 

Как оценявате мерките, взети на европейско равнище?

Аз съм сред тези, които твърдят, че в този период Европейският съюз и неговите институции направиха много, макар и трудно и с противоречията, които добре познаваме: от сложните механизми за вземане на решения до прекалената самонадеяност на държавите членки. Мисля, че в рамките на един месец Европейската комисия и Европейският парламент съумяха да вземат важни решения и да въведат безпрецедентни икономически мерки. Това показва, че макар икономиката да е от съществено значение и че предприетите икономически мерки ще играят важна роля както за справяне с извънредната ситуация, така и за да се направи опит за нов старт веднага щом положението стане по-благоприятно, това, което все още липсва в Европа, е възможността за намеса с инструменти, средства и правомощия и в други сектори, освен регулирането на пазара и икономиката. 

 

Следователно се нуждаем от по-обединена Европа, така ли?

Ясно е, че имаме още по-голяма нужда от Европа. Все едно един ден да се разболеем сериозно и някой да може да ни помогне, само като ни даде пари или възможност да отидем в болницата, но по никакъв начин да не може пряко да се грижи, да ни лекува или защитава. Всички знаем, че за да се лекуваш парите са важни, но ако ти дадат пари и се окажеш в пустиня, със сигурност не можеш да се излекуваш, като приемаш пари вместо лекарство. Вярвам, че огромната криза, причинена от епидемията, ни казва, че ако наистина искаме Европейски съюз, трябва да стигнем много по-далеч от единния пазар и банковия и паричен съюз и да се обърнем действително към Съюз на държави, които водят координирани и единни континентални политики.


Как всички ние можем да сме полезни и какъв вид помощ е нужна?

Това, което можем да направим, е да продължим да инвестираме в изграждането на идеал на обединена Европа, като непрекъснато насърчаваме и популяризираме културата на солидарност и се стремим да се борим с егоизма и затварянето в себе си, тъй като изглежда все по-очевидно, че никой няма да се спаси сам и че трагичната алтернатива на солидарността и взаимното споделяне на „Общност на съдбата“ на човечеството и Европа ще бъде деградиращото и отчайващо пропадане към ада на нови войни. 


Усетихте ли дух на солидарност спрямо Италия?

Почувствахме силна солидарност от страна на социалните мрежи, например сред организациите на социалната икономика, бяхме свидетели на многобройни прояви на уважение и близост от страна на приятели и институции от много страни. От колегите в ЕИСК получих ценни послания с израз на близост. Жалко е обаче понякога да чуеш пренебрежителни отрицателни изказвания от страна на някои политици от европейски държави, които побързаха да отправят критики към Италия и продължат да водят егоистични и глупави политики, също и във връзка с потенциалната роля на Европейския съюз..., но за съжаление това не е много по-различно от поведението на много италиански политици, които са способни само да критикуват или използват тази криза като инструмент, с цел опортюнистки политически сметки и за да търсят лесна подкрепа от изплашеното и объркано население. Ето защо бих казал, че и в този случай има, от една страна, Европа и солидарно и издръжливо човечество, които знаят как да си помагат и да градят, а от друга, чакали и опортюнисти, които в случаите на криза и война дребнаво се стремят да получат нещо единствено в своя полза. (mp)